Катедрали на скръбта...
* * *
На мозъка в затворените кътчета,
като розите разпукват се на части,
покълват спомени от стръкчета
избуяват сетне в диви храсти...
Преплитат клоните затворени,
издигат кули с колебания,
пуснали дълбоко корени
в преживяна радост и страдания...
Така потичат в сетивата,
а болките във вените изтръпват,
примира в спазмите снагата
и тихо във душата се промъкват...
А там... обезкрилени птици
възкръсват в тъмното с кошмарите,
гаснат писъци в зениците,
изпепелени кръстове в олтарите...
Душите наранени плачат,
изгубили те свойте половини,
сърца, превърнати в сирачета,
пътища, изгубили в незримото...
Прилепи със гарвани се любят,
крещят на мъртвите в ушите,
и ехото, от Оргиите луди,
гнои... във раните на дните...
И омразата там зида дигите,
изправя крепостни стени,
размива във безверие религиите
и ни се смее отстрани...
И пак се чупят спомени на късове,
изпръхват по стените като плесен,
а в новите души коват се кръстове,
окъпани... от жални песни...
А болките с тъгите се преплитат
и истините още неразбрали,
че гарвани над мъртвите прелитат ли,
скръбта... им вдига катедрали...
* * *
© Валентин Желязков Всички права запазени
