Какво се случва на героите?
Оставете ме сам, дължа си миг поне.
Всеки, който поиска да ме прочете,
ще остане потресен от всичко в моя ум.
Да, понякога музиката превръщам в шум
и не зная как да я спра...
Велики неща, сам се отказа от дъгата, там,
където последния ми брат падна и умря сам,
там оставих и своята душа, скрита в земята.
И ако някога се ровиш за нея - недей,
нейното лице е като "Портрета на Дориан Грей"
- озлобено от войната на световете вътре в нея.
И това, което сякаш се очаква от мен,
е да нося знамето на победата и този ден...
Не ми трябва кураж,
нито лавров венец или плащ,
всички герои все някога остаряват.
Не ми давай цветя,
така или иначе и аз ще умра,
дано поне останалите продължават.
Оставете ме сам, времето е моя приятел,
срамът бе голям, когато някой става предател
и моят дълг бе да го победя... да, голям бе срамът,
дори да вдигна ръката си срещу някого,
дори да знам, че следвам сърцето си.
Не изпитвам за себе си страх,
когато душата намери врагове, и един от тях
ме съзре и проумее всъщност колко съм слаб,
дори и понякога този страх ме изхвърля на бряг,
където не искам да съм никого...
Не ми трябва кураж,
нито лавров венец или плащ,
всички герои все някога остаряват.
Не ми давай цветя,
така или иначе и аз ще умра,
дано поне останалите продължават.
Трудно ли е да си герой,
когато всичко в теб крещи,
че трябва да се предадеш и
трябва да се поддадеш на
сляпата вяра, че всичко е минало
и когато всички тука загинаха,
не оцелях заради тях,
а заради вътрешния си страх...
И света не се нуждае от мен.
И света сега се движи право напред.
А аз търся дълбоко вътре в моето сърце
лицето на герой, заключен в мечтите на дете.
Случва ли ми се някога да зачеркна себе си,
дори без себе си да съм сам,
какво се случва на героите?
- Откъде да знам!
Не ми трябва кураж,
нито лавров венец или плащ,
всички герои все някога остаряват.
Не ми давай цветя,
така или иначе и аз ще умра,
дано поне останалите продължават.
Всеки, който поиска да ме прочете,
ще остане потресен от всичко в моя ум.
Да, понякога музиката превръщам в шум
и не зная как да я спра...
Велики неща, сам се отказа от дъгата, там,
където последния ми брат падна и умря сам,
там оставих и своята душа, скрита в земята.
И ако някога се ровиш за нея - недей,
нейното лице е като "Портрета на Дориан Грей"
- озлобено от войната на световете вътре в нея.
И това, което сякаш се очаква от мен,
е да нося знамето на победата и този ден...
Не ми трябва кураж,
нито лавров венец или плащ,
всички герои все някога остаряват.
Не ми давай цветя,
така или иначе и аз ще умра,
дано поне останалите продължават.
Оставете ме сам, времето е моя приятел,
срамът бе голям, когато някой става предател
и моят дълг бе да го победя... да, голям бе срамът,
дори да вдигна ръката си срещу някого,
дори да знам, че следвам сърцето си.
Не изпитвам за себе си страх,
когато душата намери врагове, и един от тях
ме съзре и проумее всъщност колко съм слаб,
дори и понякога този страх ме изхвърля на бряг,
където не искам да съм никого...
Не ми трябва кураж,
нито лавров венец или плащ,
всички герои все някога остаряват.
Не ми давай цветя,
така или иначе и аз ще умра,
дано поне останалите продължават.
Трудно ли е да си герой,
когато всичко в теб крещи,
че трябва да се предадеш и
трябва да се поддадеш на
сляпата вяра, че всичко е минало
и когато всички тука загинаха,
не оцелях заради тях,
а заради вътрешния си страх...
И света не се нуждае от мен.
И света сега се движи право напред.
А аз търся дълбоко вътре в моето сърце
лицето на герой, заключен в мечтите на дете.
Случва ли ми се някога да зачеркна себе си,
дори без себе си да съм сам,
какво се случва на героите?
- Откъде да знам!
Не ми трябва кураж,
нито лавров венец или плащ,
всички герои все някога остаряват.
Не ми давай цветя,
така или иначе и аз ще умра,
дано поне останалите продължават.
© Христо Андонов Всички права запазени
