Вълшебнико
Казваш, че не ме боли,
че се преструвам.
Истината е, че си прав.
По-удобно ми е да кървя,
да ридая, да сивея,
вместо да погледна живота в очите
и да се отнеса съм себе си
с малкото, заслуженото уважение.
Съжалявам за преструвките,
за начина, по който ме измъчваш
с всеки един избухващ поглед
от водни линии.
Успя да загаcиш пламтящия огън
в моето малко тяло
толкова успешно, че вече
сякаш съм като угаснала камина.
Но ще продължа напред
и ще събирам съчки за моята факла
на изтерзано щастие,
и някой ден, може би,
ще успея да те срещна,
носещ запалена клечка кибрит,
за да ме сгрееш
и да ме накараш да се усмихна.
Дори в момента в очите ми танцува
онова малко пламъче,
което ти така обичаш.
Спомних си за дъжда и за дъгата,
като да стиснеш роза е,
но трябва да си призная,
че продължавам да те обичам.
По детински глупаво и истинско,
заслепена и омагьосана,
вълшебнико мой,
просто спрях да вярвам на вълшебствата,
с които ме приспиваше всяка вечер,
унесена от топлите ти думи,
от ръката, която си играеше
със сънената ми коса
и от сладката целувка на челото,
с която запечатваше съзнанието
ми всяка нощ, за да не тъжа.
Но ето ме пак тук,
шепна ти под възглавницата
докато спиш,
обещавам ти, че на сутринта
ще съм изчезнала с росата.
Все още те обичам,
вълшебнико мой,
просто спрях да вярвам на чудесата ти...
че се преструвам.
Истината е, че си прав.
По-удобно ми е да кървя,
да ридая, да сивея,
вместо да погледна живота в очите
и да се отнеса съм себе си
с малкото, заслуженото уважение.
Съжалявам за преструвките,
за начина, по който ме измъчваш
с всеки един избухващ поглед
от водни линии.
Успя да загаcиш пламтящия огън
в моето малко тяло
толкова успешно, че вече
сякаш съм като угаснала камина.
Но ще продължа напред
и ще събирам съчки за моята факла
на изтерзано щастие,
и някой ден, може би,
ще успея да те срещна,
носещ запалена клечка кибрит,
за да ме сгрееш
и да ме накараш да се усмихна.
Дори в момента в очите ми танцува
онова малко пламъче,
което ти така обичаш.
Спомних си за дъжда и за дъгата,
като да стиснеш роза е,
но трябва да си призная,
че продължавам да те обичам.
По детински глупаво и истинско,
заслепена и омагьосана,
вълшебнико мой,
просто спрях да вярвам на вълшебствата,
с които ме приспиваше всяка вечер,
унесена от топлите ти думи,
от ръката, която си играеше
със сънената ми коса
и от сладката целувка на челото,
с която запечатваше съзнанието
ми всяка нощ, за да не тъжа.
Но ето ме пак тук,
шепна ти под възглавницата
докато спиш,
обещавам ти, че на сутринта
ще съм изчезнала с росата.
Все още те обичам,
вълшебнико мой,
просто спрях да вярвам на чудесата ти...
© Слънце Всички права запазени
