Стара, стара приказка
Племето било страхливо. Вождът владеел интригите и умело го манипулирал. Знаел всичко за всеки. Здраво държал юздите - пиле не можело да прехвръкне. Всички се надпреварвали да спечелят благоволението му, а той щедро се отблагодарявал на най-усърдните.
Художникът живеел в малка дървена къщичка. Рисувал сред природата и благославял всеки Божи ден. Обичали го заради благия характер и се радвали на картините му. Не се кланял на вожда, дори не го забелязвал. Живеел в свят на багри, хармония и любов... Кланял се единствено на Бог.
Това силно безпокояло вожда. Как смее този никаквец да не се бои от него?! И какъв пример дава на останалите? Дали пък не крои нещо? Изпратил „доброжелатели"да му намекнат какво точно се иска от него. Художникът ги погледнал с недоумение, вдигнал рамене и продължил да си рисува. Вождът свъсил вежди - дошло време за решителни действия. Една негова дума била достатъчна - имало кой да свърши черната работа...
Изведнъж животът на художника се стъжнил. Хората започнали да го отбягват, като че ли е прокажен. Същите, на които щедро раздавал любовта си... Един ден се върнал от разходка в гората и онемял: къщичката му била опожарена, а заедно с нея и Божествените му картини. Нямал сили да заплаче. Цяла нощ лежал на голата земя и се взирал в звездното небе...
На разсъмване заедно с него си отишло и благословението върху племето.
© Вилдан Сефер Всички права запазени
