Носталгия по мъглата
Облаците тъмни, потъмнели,
захлупиха надвиснало града,
а въздуха необичайно, зимно са сгрели -
"Ще дойда скоро." - знак подава ми снега.
А залез снощен, офиса ми оплиска,
в кървави, обсебващи отенъци
и червен Хелиос, облаци разблъска,
за да донесе за вятър предупреждение.
И ето, днес, обедно, буреносно
свири въздуха, танцуващ бясно с паднали листа,
а капките по стъклото гледам въпросно -
нима обърках дъжда със снега?
А помня, някога, наскоро,
в един малък, балкански град,
как със мъглите си говорех
и времето предсказвах безпогрешно всеки път.
Погледа ми катереше снежни върхове през юни,
полукълбени дъги се плъзваха от Средна гора до Стара планина,
горещи августовски светкавици влизаха в дома ми,
а мъглите... Пролетно-есенни проветряваха моята душа.
А днес, заключена в междублоково пространство,
виждам пет процента от онуй котловинно небе.
Но случайни, обедни бури пращат душата ми в странство
да въздиша пред порои и да си припомня как знаци природни да чете.
22.11.2008г.
гр. Пловдив
На всички, които остават бездиханни пред силата на природата.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Събина Брайчева Всички права запазени
Прииска ми се да се прибера....
