Нещо за бижутата
Не нося пръстени, а само обеци.
Металът в пръстените беше леден.
Ушите ми продупчваха сплетни.
Сергията бе там и в гледах.
Избирах си ги трудни по размер,
а златото изглеждаше ми скъпо.
Ядосвах се, че някой беше взел
недостижимата, без свян, триръко.
Синджира с кръста в мамини си скрих.
Нали и досега не ме е кръстила.
Навярно него сложила го бих.
Посегнах, но видях, че вече скъсан е.
Не помня. Нямала съм и една,
дарила ме е баба с треперушки.
Ушите ми пробила е сама.
Без пистолети, нямало е пушки..
В Неделя ( казваше се тя така),
денят, когато ходи се на църква.
На нрава ми не вдигаше ръка,
опази трепета му в мене първа.
Но още помня, как ме беше страх,
когато обеците си на мен подаде.
В сърцето треперушките прибрах,
че слънцето умира и по пладне.
Не нося пръстени, а само обеци.
Едни са скъпоценните. От баба.
От трепета на детските горчи.
Търпя. И него да не ми ограбят.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ани Монева Всички права запазени
