Потребители (95818) Поезия (165682) Проза (22924) Есета (6816) Публицистика (1203) Картини (12382) Фотографии (26705) Колажи (4061) Музика/Аудио (2428) Преводи (11118) Условия за публикуване Най-новите Последни коментари Търсене Календар Връзки Фотоалбум Медиите за нас Реклама
N150084
Автор pantador (Дует Трайчеви - Теодора и Тодор) Пиши

« ...още »
Заглавие"Исках да те нарисувам" (Недовършени неща) АВТОБИОГРАФИЯ (книга)
Категорияпроза
ПодкатегорииПовести и романи, на Български език
Дата на публикуване07-01-2009г. 12:55 от изречена
Посещения2348
Оценка 6,00 от 1 гласа
Коментари 4

шрифт
| + | - |

Приятели мои,

поставям тази книга в ръцете ви, за да ви дам възможност още един път да се срещнете със съдбата на двама музиканти, които в един и същи ден, на едно и също място, признаха любовта като най-възбуждаща енергия за творческо и чисто човешко щастие. Исках най-после да ви кажа как една след друга се раждаха песните заради слънцето в косите, нежния трепет на устните или просто след едно погалване. Честно казано, това бяха песни за съдбите и желанията на много хора и на много влюбени. С мен беше просто китарата, знаех как да подредя пръстите и думите. И най-важното - до мен беше една жена, която най-много на света обичаше да й се изповядвам с музика.

Приятели мои, не се учудвайте, че в тази книга не раздадох роли на тези, които влязоха в живота ни след раздялата - Шенън и Майкъл. И двамата знаят, че нашите чувства с Мариана са биели световни рекорди и никой от тях не се опитва да ги подценява. Напротив, те бяха първите, които ни помогнаха да се успокоим и да превъзмогнем тъгата. Те може би никога не са очаквали да бъдат възнаградени със същите чувства и същите емоции, но именно заради този риск, заради личните им достойнства ние им благодарим с нашата обич и нова преданост.

Усилията ми да напиша тази книга ще получат пълно удовлетворение ако сега или някъде в бъдещето синът ми Панталей реши, че тя му е необходима. Не само за да разбере как попадна в Съединените щати, как изглеждаше светът през очите на двама много влюбени, но и да усети колко са чувствителни приятелствата и колко трудно се отглежда щастието.

Чувствам се безкрайно задължен на колегите си от радиото, телевизията и Балкантон за прекрасната съвместна работа в миналото. Независимо от разпоредбата за унищожаване на всичките ни записи през 1984-а година, те успяха да запазят достатъчно материал за една великолепна касета, която ще публикувам паралелно с излизането на книгата.

На всички останали благодаря за приятелството и нека Господ ни благослови!

Ваш Тодор

 

 

МАРИАНА

 

Трудното не се криеше в героичните нощни пирове, в безкрайните спорове, в музиката или в случайните жени. Трудното се криеше в това да се събудиш сутрин, да отвориш натежалите очи с чувството, че всичко това ще се повтори пак и пак... и пак.

И тази нощ зад мен се търкаляха спомените за моите колеги от Българско радио, няколко колебливи нови приятелства, а пред мен все още се издигаше пясъчният връх, към който се стреми всяко романтично, нетърпеливо и самотно човешко същество.

Винаги се потапям в работа, когато почувствам, че животът ми залита нанякъде, когато радостите и успехите ми не са така чести. Мразя тъгата, мразя я истински, а сега чувствам едно огромно, силно желание да намеря ДРУГИЯ. Но не някой, който прилича на него, а точно ДРУГИЯ. Исках Тя да се разхожда с моите крачки, по моите пътеки. Исках Тя да има леки и нежни ръце. Да прегръща така, както аз прегръщах. Да целува, както аз целувах. Да тъжи и да се радва така, както аз се радвах и тъжах. И както в сънищата ми, да пее моите песни.

- Ставай, Тоди! - Това беше алта на майка ми, който можеше да вдигне всекиго от всякъде. Можеше да ме накара да придобия физиономия на човек, който е стъпил върху релси с бързо приближаващ влак.

Няма значение. И аз и тя знаехме, че ще си простим, когато в главата ми изплуват ежедневните ангажименти. Един след друг - университета, радиото, музиката.

Сега идва ред на баща ми. Той сигурно ще ми каже, че в хладилника има "ранен таратор". Тази фраза се използваше, вместо "с алкохола до никъде няма да стигнеш".

Но никой от родителското тяло не знаеше в този момент, че аз щях да стигна точно където поискам, точно когато поискам и щях да се движа толкова бързо, че двете мои половини - добрата и лошата - щяха да се чакат по гарите.

Сигурно на това ме научиха лудите приятели от детството, смотаната казарма или дългите сини коридори, по които плувах с години. Но в мен винаги се пораждаше желанието да бъда първи и да правя световен рекорд от всичко, до което се докосвах.

Това е кривата логика на Водолеите или поне така си мислим ние, Водолеите.

Всъщност, днес ми предстои един отвратително лицемерен ден. Музикантите от моята група, много добри и много неверни момчета, щяха да ме напускат поради несериозност и мислеха, че аз не зная за това. Да вървят по дяволите, хич не ми пука за тях! Но лошото беше, че някой ме напуска още веднъж. И аз оставам все по-сам, и по-сам!

Отгоре на всичко се разминавам и с турнето в Куба, което можеше да ме напълни с емоции до края на годината.

Както и да е! Изслушах всички "обвинения" по моето "дело". Момчетата явно се бяха пищисали от разюзданото ми поведение главно зад кулисите, грабнах си китарата, пожелах им щастие, усмихнах се любезно и напуснах сградата.

Отидох в едно кафене, където сякаш случайно съдбата ми беше отредила среща с двама мои стари приятели Сашо и Коко Петрови. Понякога на трима безработни музиканти им трябва много малко, за да разберат, че са си много нужни. Спомням си, че говорихме за много общи неща - жени, пари, китари, песни... и пак жени. Но изведнъж очите ни се срещнаха, пръстите ни досърбяха и някъде във въздуха между нас трепна една идея - Куба.

Трудностите бяха много.  Имахме само десет дни за репетиции преди прослушването и четиринадесет състава срещу нас с популярни, утвърдени имена.

Валери, четвъртият член на състава, срещнахме на стълбите на Съдебната палата и мисля, че го отървахме от развод.

Като чу за музика и Куба, той слезе плахо по стълбите, така, както ги беше изкачил, присъедини се към състава и всички ние започнахме усилени десетдневни репетиции.

 

***

Конкурсът беше силен. Във въздуха тегнеше напрегнато очакване. Бившата ми група беше категорично елиминирана от нас. Сега по лицата им виждах една леко доловима завист. Зелените ни глави отчетоха почти като щастливо съвпадение отпадането на следващите ни сериозни конкуренти. Неотдавна тяхната певица бе забременяла и разочарова своите колеги като припадна пред изумените очи на публиката. Момчетата от групата бързо я отнесоха зад кулисите, а на сцената остана едно момиче. Струва ми се, че го бях виждал някъде.

Всъщност, да, видях я как тичаше към сцената и краката й почти не докосваха земята. Сега обаче знам, че нищо не може да ги отлепи от нея.

Малко по-късно научих, че тя се казва Мариана.

 

 

КУБА - КЕ ЛИНДА!*

* Песен, написана от Тодор Трайчев за фестивала на младежта и студентите в Куба през 1979 г. Б.а.

 

Парите, които събрахме, след като продадохме личните си вещи на кубинците, бяха толкова много, че можехме да правим каквото си поискаме без да ни мигне окото. Във всичките им луксозни барове се държахме като империалисти. Наливахме се, черпехме и си купувахме всичко, каквото ни хареса, независимо дали се намираше по витрините на магазините или се разхождаше с токчета по улиците.

Кабаре "Тропикана" - едно от най-големите и най-популярните в света - беше нещо като сборен пункт. Само срещу една кутия "Кент" и две флакончета "Българска роза" обикновено получавахме най-престижната маса, дори когато вътре беше толкова претъпкано, че през вратата не можеше да прехвръкне комар. Прелестни, наистина весели кубинки въртяха своята самба на където и да се обърнехме - на основната сцена пред нас, на площадките изградени около високите палми, покрай прелестните цветни шадравани. Самбата беше като масово заболяване. Сервитьори, бармани, разпоредители, като че ли бяха обхванати от някакъв екстаз. И едва ли някой можеше да им помогне. Всъщност те не се нуждаят от помощ. Те са родени, за да правят това.

Пристигналите тук студенти от цял свят се опитваха да разгадаят манталитета и амбициите на този народ. Обаче предположенията на всички се свеждаха до едно - кубинците се мъчат да оцелеят до настъпването на нощта. През деня ще ги видите да се клатят на мързеливи столове пред занемарени домове, с неподправено настроение да напускат празни магазини за храни и облекла, ще ги срещнете дремещи под някой вечен строеж или натъпкани в смешен автобус, където мирисът на един и същ парфюм може да ви накара да се разплачете от умиление.

Ако ви интересува моето аматьорско мнение, тази държава продължава да съществува, благодарение на разликата в работното време. Нощем, когато нейният "суперръководител" спи, народът танцува самба, а през деня, когато всички са се унесли в сладка дрямка, той твърди, че революцията е жива и все по-смело крачи напред.

Днес, след всичките лутания пак си мисля, че Куба е най-красивата страна на света. Господи, Господи, какво настроение, каква природа, каква музика, какви хора... какъв Содом! Гребях с шепите си от всичко, което виждах, чувах и чувствах и го разменях срещу собствените си емоции, срещу лудото си желание да се натъпча с щастие до гуша.

Някъде в Карибско море, точно под Екватора, започнах да взимам уроци по живот. Тези хора ме научиха, че когато нищо не върви, можеш да се посветиш на собственото си добро настроение. Когато няма храна, по-леко се танцува самба. Когато има ром, има живот. Тук за първи път почувствах, че черната любов е като пантера, подплашена от военен бомбардировач. С две думи, българинът може да оцелее в Куба за повече от двадесет дена. Оцелях и аз.

 

***

Самолетът ни летеше обратно към София, а аз продължавах да си мисля, да търся Куба в монотонното бръмчене на моторите, в сдържаните усмивки на пасажерите, в консервативната любезност на стюардесите, но тя изчезна така внезапно, както внезапно се появи в моя живот. И в мен остана навика, когато се веселя, да се веселя безрезервно, докрай и да се усмихвам на хората без особена причина.

 

НЕЖНА БУРЯ

 

Музиката все повече и повече ме превземаше и работата ми на преводач в родното радио избледняваше като далечна перспектива в моя живот. Английската ми филология куцаше последна на опашката, частично занемарена от амбициите ми да стана композитор. Ровех се като къртица из националната ни поезия и от време на време изплувах на повърхността с някое парче хартия, на което беше изписана поезия, достойна за възпяване.

Пишех в баровете, в ресторантите, в трамваите, в колата. Връщах се обратно вкъщи, за да не би някое от "гениалните" ми произведения да се излее от главата ми и блъсках китарата по цели дни.

 

***

- Тоди! - Това беше погрешно събуждане в един хубав съботен ден. Гласът на мама отново прозвуча като саблен замах над скалпа ми и се заби някъде в стената.

Свих се под одеялото в очакване, че това ще се повтори. Но мама се досети, че в събота и неделя обикновено акумулирах енергия, която предотвратяваше разпадането ми на атоми и молекули, в резултат на нощните "залитания нанякъде" и ранните утринни ангажименти. Днес обаче възстановителният ми процес беше спрян и за моя изненада някаква философска вълна ме задържа в леглото с очи фокусирани в бялото на тавана. Мислите ми се въртяха все около това, че нещо трябва да се случи. Нещо трябваше да ме вдигне от земята, да ме извиси и да ме пусне, за да мога сам да полетя. Исках с ръцете си да уловя магията, която прави хората щастливи. Исках... ама нещо все не ми достигаше. Дали всъщност не се изхвърлях много в името на музиката, за да прикрия обзелото ме безсилие да решавам собствените си проблеми? Ето, повечето от моите приятели си намериха фантастични момичета и се изпожениха за тях, да не би някой да им ги открадне... Даже и телефонния ми номер забравиха глупаците.

С хората от музикалния бранш можех да се налудувам където и когато ги откриех. Но тогава беше време на халтурите. Всички бързаха нанякъде и само си махахме от прозорците на колите като таксиметрови шофьори от една и съща фирма.

Моите скъпи приятели от радиото Тихомир и Силвия също ме предадоха. Те се пребиха с колата си някъде около Витиня и сега ги виждам само нощем, без да ги докосвам и без да разговарям с тях. Лека ви пръст, мили мои, обичах ви!

Гаджетата ми бяха оредели. Много ги обичах и много ги ядосвах. От това се уморяваха и се сгушваха някъде другаде.

Днес обаче ще сготвя някаква манджа и така ще "отмъстя" на мама, че не ме остави да живея като мечките. Ще готвя дълго и ще ям бавно, ще прахосам целият ден. Той е лично мой! Знам, че като се натъпчем, тя ще каже - твоите манджи все ще се ядат.

Знам също, че не говори за обяда. Нямам нищо по-скъпо от мама. Нямам! Нямам!

Вечерта сигурно ще се вдигна като безмоторен самолет и като се налудувам ще кацна върху някоя нова история. Ще я разказвам на себе си и ще се убеждавам, че живея като другите. Радостен, търсен, обичан - само че за по-кратко време и не толкова силно.

Изглежда обаче плановете ми бяха погрешно скроени, тъй като привечер някой позвъни два пъти -  за мен, лично за мен. На вратата стояха Бибата, вечно смееща се стара моя позната, един млад симпатичен мъж и гаджето, дето остана на сцената като покосено от неуспеха. Бибата се смееше, а двамата ме гледаха с чувството, че съм голям композитор. Слушали били песните ми по радиото и телевизията и те били голяма работа. Добре че младият мъж беше представен като годеник на Мариана, иначе никога нямаше да усетя присъствието му. Както винаги веселите истории на Бибата днес не намериха своите слушатели. Симпатичният мъж гледаше надолу и встрани. Аз гледах Мариана. Тя гледаше мен. Сега за нас всичко и всички в стаята бяха изчезнали. Познавах този кротък блясък в очите и леката руменина по страните на госпожиците, които искат с тишина да кажат нещо много важно, много честно и много първо. За момент ми се стори, че виждам ДРУГИЯ в моя живот. Нищо повече и нищо по-малко. Това е Тя! Изпитах безумното желание да направя някого щастлив. И по незабележимата й усмивка разбрах, че Мариана знае това. Невидимото тихо съгласие между нас приличаше на приземяване след труден полет. Вродената чувствителност на Бибата я караше да замълчи. А очите на младия мъж се катереха по стените нагоре, надолу, и най-сетне се спряха върху някаква незначима снимка, докато премине нежната буря от чувства.

 

 

ЛЮБОВНА ИСТОРИЯ

 

И така, Мариана имала изпълнение и й трябвал съпровождащ китарист. Господ си знае работата! Трябваше да заминем за Враца да пеем и да свирим на хората, да ги веселим, само двамата, без охрана и без никакво съмнение, че от тук нататък ще вървим все по-близо и по-близо един към друг.

Влакът ту бързаше, ту спираше, весело подсвирваше или изчакваше някой от отсрещната страна. Вървеше точно като разговор между двама души, объркани от внезапните си чувства.

Някой ми беше казал, че Мариана пее  в един много амбициозен аматьорски състав, чието име не ми говореше нищо. Забелязвах амбициите й да излезе на по-високата й сцена и сега научих много за семейството, за проблемите й да завърши гимназия, за скучната работа на банков чиновник. Отвсякъде лъхаше на трудности, усложнения и безпаричие.

Аз мисля, че й казах куп глупости, на които тя се смя от сърце. Разказах й как се грижех за конете и прасетата в казармата, за кариерата си на ватерполист и за това, че работата в радиото започва да ми доскучава.

Тишината при нас беше най-важното. Гледахме ръцете, раменете, очите, устните си. Чувствахме, че се привличаме като два различни полюса и сме готови безотговорно да се обичаме. Доверието си един към друг сигурно щяхме да проверим по-късно.

Залата вече се пълнеше с хора, а аз все още преглеждах нахвърлените върху лист акорди на Марианините песни. Трудно се пее без репетиция, а аз исках да свиря добре, по-добре от всякога. Исках тя да има успех, какъвто никога не е имала.

Бързите стъпки на конферансието завършиха с едно отсечено:

- Мариана Атанасова и Тодор Трайчев пеят за вас!

Стори ми се, че той беше по-аплодиран от самите нас. До този момент никой, освен нас, не знаеше защо сме там. Кои сме и какво щяхме да правим на сцената. Настъпи една суета - кой къде да застане, къде да сложа листовете с акордите, с коя песен да започнем. Дори първите тонове на китарата ми не спряха въздишките на публиката. Нито български, нито италиански песни правеха впечатление на някой. Сега вече двамата гледахме надолу и чакахме всичко да свърши. Оставаше да изпеем само една-две  мои песни, които Мариана бе записала и разучила от радиото

"Нито късно, нито рано - време е да те обичам"!

гласовете ни прозвучаха уверено, чисти, силни като един. Главите ни се вдигнаха нагоре. В сърцата ни бликна луда радост и усмивките я показаха.

Господи, някой започна да ръкопляска, и още един! Те взеха това, което им харесваше, а ние им го дадохме с обич и без остатък.

От залата до бара на ресторанта слушахме хвалебствени слова за това как сме звучали, колко добре сме изглеждали на сцената един до друг и колко големи сме щели да станем в музиката.

Двата скромни хонорара едва стигнаха, за да се отблагодарим на хората за думите, за куража, който ни вдъхнаха и за това, че толкова бързо ни обикнаха. Дори похарчихме парите за хотела. Добре, че двама наши добри приятели ни приютиха в стаята си. Те ни сложиха постелки на пода и ни пожелаха - "Мека нощ".

Така отпразнувахме първата си самостоятелна изява и Мариана трябваше да ми припомня колко красива и колко нежна е била нощта, която току-що бяхме прекарали на пода.

И наистина тази нощ беше наша! Целувахме се често, малко срамежливо. Трогваше ме нейната свенливост, сърдечност, желанието й да докаже, че вече е пораснала и е станала красива.

Утрото се натрапи изведнъж. Никой не го очакваше. Мислено се молех - дано да закъснее! Страхувах се, че ще се замисля върху случилото се и сигурно щях да се сетя за думите на Бибата, че Мариана вече живее със своя годеник и денят на тяхната сватба е твърдо определен. За минути ми се стори, че се впускам  в една сложна авантюра, от която ще се забърка голяма каша или някой ще си тръгне много тежко ранен. Така бързо ме беше увлякла тази история, че за да запазя поне нейното щастие, исках да спра точно до тук. Може би ни стигаше тази изживяна фантазия, тази нова тайна или постижение в моя, общо взето, разпилян живот.

- Тоди, време е да тръгваме, влакът ни чака! - отново беше Мариана, оставила ме бавно и кротко да пия кафето си и изцяло да се отдам на глупавите си мисли.

Гласът й беше весел и щастлив. Жената в нея ликуваше.

Грабнахме китарите и скочихме във влака. Щяхме да си намерим едно празно купе, да се целуваме до последния си дъх. И никой не знаеше какво ще стане там, в София. Дори спряхме да мислим за това. Истината беше, че ние станахме главните герои на една много спонтанна любовна история. Много кратка, за да бъде фатална, но много силна и неповторима - като песен.

 

 

ЗАЩОТО ТЕ ОБИЧАМ!

 

Някой нервно натисна звънеца. Аз отворих вратата и любопитните искри на седем чифта вперени в мен очи, почти ме повалиха  на пода. Родата на Мариана в пълен състав и онзи млад мъж, който неотдавна бе получил званието "годеник".

Поканих ги да влязат, да седнат и първият въпрос отекна във въздуха като топовен гърмеж:

- Ти успя да спиш с Мариана, нали?

Погледите им продължаваха да ме пробиват целия. Само младият мъж пак гледаше надолу и пак встрани.

Радвам се, че Мариана не беше тук да види как казвам "не" на цялата тази красота и нежност от миналата нощ.

Привидно се опитах да защитавам честта на тези, които пътуват, за да изкарат хляба си с песни, а не с любовни истории. Мислех, че правя всичко това за нея и за оня с наведената глава. Те трябваше да се срещнат и да поговорят, преди аз да се обявя за ДРУГИЯ в живота й.

Питаха ме за хотела, за хонорарите. Питаха ме за купчина неща, между които още няколко пъти искаха да се уверят, че не съм я докоснал. Всичко беше парирано с една голяма лъжа, заради една чиста любов от пръв поглед.

Приготвиха се да си тръгват и тяхното облекчение веднага се предаде на мен. Последен напусна бащата на Мариана. Той се обърна, погледна ме продължително в очите и аз знаех, че трябваше да кажа още нещо. Бащата, дали моя или нечий друг, винаги сваля гарда ми и все ме кара да кръжа някъде около истината.

Погледнах го право в очите и казах:

- Дори да съм спал с някого, никого не съм насилил!

- Сега ти вярвам. - каза той и бавно затвори вратата след себе си...

Този ден бях център на вниманието. Броени секунди след това посещение, в стаята като врабче влезе Мариана и изчурулика:

- Казвай всичко, което се случи! Нашите са били тук, така ли?

Мислите ми бяха объркани. Пак се сетих, че тя е дала дума на някой и от там връщане не трябва да има. Винаги съм гледал сериозно на сватбите. Но веселото настроение на Мариана в тази критична ситуация, ме караше да мисля, че на предстоящото бракосъчетание нещо му има. Помолих я да седнем и да поговорим. Попитах я защо се смее понякога така безгрижно? Но тя винаги, винаги отговаряше - защото те обичам!
ДА СТАНАТ ПОПУЛЯРНИ!

 

Старите познанства и приятелства никога не са зависели от моите нови отношения и ситуации. Нощните ми походи не свършиха току така. С бойните ми приятели от радиото се срещахме в неутрални зони като Клуба на журналиста, "Под липите" и къде ли не. С колегите музиканти запълвахме останалата част от празните вечери и нощи. Пиехме като смокове и се глезехме със стари любовници. Всичко това беше много странно. Какво проклето ежедневие! Аз не можех да живея без него и то не можеше да съществува без такива като мен.

А ето сега се появи малката. Чакала в своя приятелка, близо до моя дом, да се покаже клатещият се любовник с дебелата, куха китара и големите, тежки очи. Много често тя дърпаше и китарата и мене по нагоре, по най-стръмните стълби на света. А когато стигнехме у дома, я молех да се прибира обратно при родителите си. Все си мислех, че с това настроение и апатия на всеки би било по-лесно да живее без мен. Тя не питаше нищо. Не се оплакваше и все по-често сутрин се събуждаше в леглото ми. Обсипваше ме с рой целувки, оправяше цялата кочина и ми пожелаваше приятен ден.

Знаех, че в това постоянство и преданост се крие нещо много важно. Поисках да й подаря картини от човешка музика, да й се отблагодаря, на пук на всички норми и предразсъдъци. Реших да се държа като повечето нормални хора, т.е. да превърна деня в ден и нощта - в нощ, въпреки че ми беше трудно да повярвам в успеха си.

Не едно служебно джамбуре помолих Алексей Шишов, тогавашния шеф на програма "Хоризонт" да облекчи работното ми разписание. И той се съгласи. Каза ми, че някога бил считан за Кисинджър на флейтата и сега напълно ме разбирал.

След тази предварителна подготовка трябваше да направя пълен анализ на това, което се случваше на българската естрада. "Щурците" и "Сигнал" бяха завзели попсцената. Няколко фантастични нови певици и певци, водени от Камелия Тодорова и Орлин Горанов, поемаха щафетата от легендарните Лили Иванова, Борис Годжунов и много, много други.  Приятното звучене на нашите мили приятели Стефка Берова и Йордан Марчинков беше покрило голяма част от музикалната територия на България.

Реших да не опростявам музиката и в същото време да не я правя скандално мелодична. Исках да наложа свой композиторски стил без да се идентифицирам с ритмиката и мелодичната линия на песните на нашите балкански съседи. Отношението ми към текста на песента беше безкомпромисно. Използвах само това, което е достойно за възпяване.

Набързо прерових цялата ни съвременна поезия. Майстори на нашето слово шепнеха за любовта, опитваха се да рисуват с устни, прощаваха се с палавници, влюбваха се в слънчеви жени.

Това, което обикнах, превърнах в песен и го дадох на Мариана! Отсега нататък, тя влезе в дните, в нощите, в мислите и музиката ми. Леко слагах пръстите й върху всяка струна, докато един ден китарата й звънна с моята. Пеехме навсякъде и за всички, но професионалната сцена беше някъде далече пред нас.

Младежкият дом в София беше единственият, който можеше да ни предложи повече от десет души публика. Спомням си с каква радост приехме да участваме а Аления мак. Предчувствието ми ме караше да мисля, че там ще ни видят много хора и ще оценят усилията ни. Спомням си, някъде извън сцената пяхме на голяма телевизионна група, която си отдъхваше от тежкия работен ден. Някои от тях се хранеха, други пийваха от руйното вино, трети просто си почиваха, вперили безразличен поглед в един дует без име.

И изведнъж:

- Хей, вие двамата там, популярни ли сте? - Беше гласът на тогавашния председател на Комитета Иван Славков, който изразяваше сериозно любопитство.

Казах тихо: "Не!" - защото не бях горд от отговора си.

- Да станат популярни! - беше следващата реплика, която накара много тефтерчета и писалки автоматично да изскочат от малките джобчета.

Върнахме се в София без да знаем точно какво се случи в Аления мак. Тефтерът с ангажиментите отново ме дразнеше. Беше бял и чист, в него нямаше дори една запетайка. Даже телефонът ми беше загубил настроение. Седеше в ъгъла и мълчеше като тиква.

Само щастливата усмивка на Мариана, понякога ме караше да забравям тревогата си. Сигурно и двамата сгрешихме. Тя, че почука на моята врата, и аз, че я отворих цялата!

 

 

РОЖДЕН ДЕН

 

Течеше един невъобразим рожден ден. Около четиридесет души от моите най-верни и най-жадни приятели, празнуваха Тонката. Всички се състезаваха - кой с колко чаши ще засвидетелства своята преданост и почитание към рожденика. Някои танцуваха, на други им беше трудно. Някои говореха, други си бяха казали всичко. Темпото беше неудържимо и като че ли всички чакаха само нас. Китарите звъннаха още от коридора. Разля се водка за добре дошли.

Тази, същата вечер, Мариана научи още няколко плетки, а аз доказах на себе си, че съм се променил, но не съвсем... Стисках ръцете на старите приятели, удрях силно чашите и пиех за невъзможното щастие. Всичко тук ме опияняваше отново и почти забравих, че Мариана е с мен. Изведнъж усетих, че тя докосва ръката ми.

- Тоди, нека да си говорим!

Учуди ме липсата на усмивката й. Никога не я бях виждал такава. Беше сериозна и пак ме гледаше право в очите.

- Какво става, Коте, нещо важно?...

Мислех, че се е почувствала самотна или просто искаше за малко да ме изкара от състезанието с напитките.

- Да, много важно! Може и да не ти хареса.

Докоснах леко бузата й с ръка. Беше топла. Очите й бяха влажни.

- Тоди, мисля, че сгрешихме или... мисля, че съм бременна.

Никой не ми беше казвал такова нещо. Толкова от близко, толкова сериозно и с толкова тъжни очи. Обърках се и от наведената ми глава излезе само:

- Мариана, прави каквото искаш, решението е повече твое. Задръж детето за себе си, махни го или... задръж го за нас!

Тя нищо не каза. Само нещо в очите й блесна отново. Леките й ръце спряха върху раменете ми и доста по-късно, когато устните й спряха да потрепват, прошепна тихо:

- Благодаря! Нека да бъдем заедно!

Въпреки че изненадите винаги са поддържали духа на нашите сбирки, тук всички спряха като парализирани от подадената вест. После се започна с едни сърдечни поздравления, в които любезните ми колеги посочиха патриотичното значение на факта да станеш родител и съпруг в момент, когато другарят Тодор Живков ни помоли да увеличаваме размножаването си.

Тази вечер се прибрахме възможно най-рано. Искахме да се усамотим и да поговорим за случилото се. Спомням си също, че се прегръщахме нежно и силно. Често си казвахме - благодаря!

После се шегувахме къде и как е станало, кой ще каже на родителите ни, спорехме за момче или момиче и така весели и щастливи посрещнахме новия ден.

 

 

ТЕЛЕФОНЪТ ЗВЪНИ

 

Измина малко време, в което се появиха няколко дребни, но винаги много важни участия. Никога не сме имали продуценти, мениджъри и това ми даваше възможност да не подбирам хората, пред които изпълняваме песните си.

Веднъж в една обществена пералня трябваше да преминем през локви от пяна, за да гастролираме пред четири жени, които успешно бяха изпълнили плана по прането. Те ни подариха кутия бонбони и много мили спомени.

Пяхме и в затвора пред ония, които някъде в живота си се бяха препънали и сега трябваше да плащат за това. В началото беше странно и малко неудобно. Влязохме в една голяма зала, където множество хора се бяха залепили като ваденки за стената и не мърдаха. Сигурно така ги бяха инструктирали, за да мине всичко добре. Помолих някои от тях да ми помгнат с уредбите. Никой не мръдна. Тогава извиках като офицер:

- Има ли някой тук?

От стената се отлепиха десетина мъже, явно нарушавайки някаква заповед. Един от тях се доближи до мен и каза:

- Тука сме, Тошка, тука сме, командвай парада!

Само за секунди всичко беше на сцената. Явно сред тях имаше вещи хора. Кабелите ми бяха включени, микрофона - на стойката, даже китарата ми беше извадена от калъфа и внимателно поставена встрани. С излизането на сцената разбрах, че нещо не е в ред. Знаех, че когато има концерт, хората седят по местата си и се наслаждават на музиката или на каквото и да било. Тези момчета обаче стояха мирно до стената и не помръдваха.

- Така песни няма да има! Или сядайте, или си тръгваме!

Пазачите се размърдаха, момчетата се спогледаха. Един офицер прошепна нещо и правостоящите се настаниха по местата си.

Пяхме дълго и от сърце. Говорихме с тях за живота и от тази, и от онази страна на бариерата. Някои от затворниците рецитираха свои и чужди стихотворения. Разказваха ни малки историйки от своя живот.

Това беше една феноменална среща, която трудно ще забравя. Накрая оставих всичко на сцената - китари, уредби, чанти с малко пари и документи. Помолих ги да приберат всичко и излязох вън да пуша. На тръгване видях как тези отречени от закона мъже с някаква детска старателност бяха подредили инструментите ми в колата. Дори бяха сложили малко цвете за Мариана, един портокал за нас и една пачка цигари за мен.

- За да пушиш, - каза един от тях, - когато се върнеш при хората.

 

***

Началната бременност на Мариана беше лека. Това я направи още по-хубава и женствена. Мислите за малкото човече ни правеха още по-сърдечни и усмихнати. Това се отразяваше в песните ни и в отношението на хората към нас. Те винаги ни искаха още и ни караха да се връщаме отново при тях.

Ние бяхме много лесни и непретенциозни. Пеехме направо в цеховете, в столови, пеехме по полята, по улици и баири, край седянки и лагерни огньове. Усещах, че личните ни чувства и отношения на сцената, неподправената ни сърдечност и непосредственост, любовта към хората, оформяха уникалният стил на дуета. Вече допусках, че голямата сцена тъгува за нас.

Покрай всичко това вървеше и подготовката за нашата сватба. Хвърчахме по шивачи, цветари, сладкари. Открихме си един малък ресторант, който тогава съответстваше на финансовите ни възможности.

И докато подготовката ни беше в пълен ход, телефонът ни донесе нова радост. Една сутрин той иззвъня, един дрезгав, леко уморен глас попита:

- Вие живи ли сте още, бе? Нали щяхте да ставате популярни? - бяха ония от телевизията.

Искаха записите ни да станат веднага след сватбеното ни тържество.

Обадиха се още хора. Казаха ни, че трябва да заминем за Москва. И пак - веднага след сватбеното ни пътешествие.

Телефонът полудя. Организаторите се бяха разбързали. Искаха всичко да стане веднага.

 Това даде тон и на нашата сватба. Имах чувството, че от тук нататък животът ни коренно ще се промени и няма да прилича на ничий друг.

Господи, Господи, хората ни харесваха!

Ами сега?


"РАБОТНО" СВАТБЕНО ПЪТЕШЕСТВИЕ

 

Сватбата, първата булчинска рокля, цветята, поздравленията на гостите, всичко това беше безкрайно вълнуващо за малката ми жена.

Аз пък се бях стегнал ужасно, тъй като същата сутрин поправях прическата си и така се бях офъкал, че гостите поглеждаха първо в мен.

Тук се събраха пак най-близките и най-верните. Мисля, че като двойка изглеждахме добре, защото много от хората ни гледаха с обич и по-късно дойдоха да ни го кажат.

Звъннаха чашите. Мариана кацаше от маса на маса, изчуруликваше нещо весело и се преместваше по-нататък. Аз гледах веселбата, радвах й се, гмурках се в нея и все си мислех колко хубаво ще бъде, когато тримата излезем на разходка.

Щом всички си тръгнаха, тя застана пред мен крехка и нежна, уморена от дългото тържество и многото гости, сложи леките си ръце пак на моето рамо и ме целуна като че ли с малко по-различно чувство. В прегръдката й усетих безгранично доверие, а по устните й чувствах невидимата женска благодарност.

На другия ден се събудихме рано след обяд. Набързо си припомнихме вчерашните събития и веднага се захванахме с песните, които трябваше да запишем следващата нощ в телевизията. Всичко вървеше гладко, защото радостта от миналия ден ни изпълваше, а предчувствието за следващия, ни даваше много надежди.

Понякога е трудно в един ден да запишеш дори една песен. Ние работехме неуморно и безотказно тази нощ. Седем песни влязоха във фонотеките на телевизията. Скочихме в самолета и заминахме на турне в Москва, което по-късно определихме като "работно сватбено пътешествие".

Там за първи път усетих, че най-тежката задача в работата на мениджъра са обществените отношения. Те се оформят в късните нощи и безбройните коктейли, където купища важни личности искат да се запознаят с теб, да се чукнат с пълни чаши и да ги изпият до край. Мисля, че ги изработихме, тъй като ни поканиха да свирим на Олимпийските игри.

Пътувахме до Москва по още десет, дванадесет различни повода.

След това първо международно участие на дуета, се прибрахме в къщи, за да осъществим снимките на звукозаписите, които направихме в телевизията. Нено Цонзоров и Хачо Бояджиев ни станаха нещо като кръстници там. Те отлично разбраха настроението на нашата музика, схванаха дълбочината на лириката в песните и ни поставиха на сцената такива, каквито сме. Експертите добре знаеха, че всяка намеса в нашата интимност или професионалната дообработка на поведението, може да ни изпрати далеч зад сцената. И така ни снимаха навсякъде - леки, непосредствени и влюбени, за да не излъжем хората, за да не излъжем себе си.

Не трябва да си само професионалист, за да си представиш какво те очаква, когато имаш седем нови песни в телевизията и радиото, благословията на тяхното ръководство, когато си ново явление в нашата естрада и публиката те иска. Това беше края на лутанията ни къде и как да запишем една песен. Край на борбата със задръстените комисии. Безпаричието беше вече спомен. Малката ни платноходка победи бурята и тръгна смело напред. Песните ни литнаха като птици. И ние тръгнахме след тях по всички краища на България. От Пирин до Добруджа, от Странджата до Видинско. Сега вече беше по-лесно. Хората ни познаваха и ръкопляскаха дори преди да започнем да пеем. Вестниците пишеха много за нас и ни хвалеха.

Спомням си, че една жена ни срещна на улицата в Несебър, дръпна ме за ръкава и ми каза, че моята песен - "Възраст", й е помогнала да се изправи от смъртно легло. С треперещ глас тя ни покани да й погостуваме, за да ни разкаже как е възвърнала силите си, волята за живот, вярата във всичко и във всички.

В едно от пловдивските села концертът ни вървеше отлично. Весело и приятно беше в залата. Говорихме си, смяхме се и пяхме много. Само един възрастен човек стоеше точно в средата и нещо ме гледаше накриво. И аз го гледах. Казах си, че концертът няма да свърши, докато той не си промени физиономията. И с него се разговорихме. Каза, че бил избягал от къщи. Никой не го слушал, никой не го обичал. По едно време от вниманието ли, от музиката ли, човекът се развесели. Грабна си шапката, излезе някъде и след малко се върна с цялата рода. Тези хора винаги съм обичал и винаги съм си спомнял.

Вратите на резиденциите и на официалните приеми също се оказаха отворени за нас.

Коремчето на Мариана вече набъбваше и организаторите на партийни мероприятия много внимателно я оглеждаха, преценявайки дали подхождаме за подобни развлечения. Тези критерии бяха унизителни.

Понякога свити в някой ъгъл, забравени, търсехме малко кафе или сандвич, за да можем да дочакаме момента на появяването ни на сцената. От там се виждаха оядените физиономии, които още се облизваха и ни слушаха само защото бяхме включени в задължителния протокол на джамбурето.

Веднъж двама застреляни комсомолски лидери водеха такъв разпален разговор по време на едно наше много кратко участие, че започнаха да притесняват околните и нас самите. Кръвта ми нахлу в главата, приближих се тихо към тях и така дръннах с китарата в ухото на единия, че той се хвана за главата сякаш му бях разбил ченето. С тази песен приключихме и концерта си, а той дълго ни гони с букет ненужни цветя.

 

 

 

ПАНТАЛЕЙ

 

Дали, за да ни разсее от люшканията в житейските бури или като венец на нашата любов, в този момент на живота ни се роди Панталей Тодор Трайчев. Голямо име на малък човек, който още с появяването си стъписа, както майка си, така и баща си. Когато го видях в родилния дом, прическата му така ме впечатли, че по погрешка освободих таксито, сякаш в болницата този път щях да оставам аз. Лекарят също гледаше с прикрито учудване косата на току-що появилия се човек. А аз не можех да си обясня, дали детето ми прилича на ядосан таралеж или ръката му е бръкнала в контакт с високо напрежение. Във всеки случай беше толкова малък и хубав, че просто не знаех къде да го целуна.

Когато вземах от Мариана, леко стиснах пръстите й. тя ме погледна с влажните си очи и тогава видях най-гордата й усмивка.

Трябваше да поддържам семейството и продължих да работя в радиото, докато малкият и Мариана съберат сили. Скоро тримата щяхме да тръгнем по старите пътеки и по много нови, винаги заедно.

Сега в малката стая където живеехме, имаше повече обич.

Прибирам се нощем от работа, а в къщи ме чакат куп изненади. Опитвам се в тъмното да отворя вратата, а там една малка бележка - "здравей скъпи съпруже, благодаря ти, че се труди за нас!"

Слагам палтото на закачалката, а от там пада друга - "Мили татко, аз не мога да говоря, но мога да пиша. Добре дошъл у дома!"

На масата, под възглавницата, на възглавницата, под одеялото, та чак до тоалетната, десетки, десетки малки бележчици, които моята малка жена беше написала за мен в кратките паузи, които грижите за новия човек й позволяваха.

Само на три месеца Панталей се качи в самолет, а след това беше неотлъчно с нас навсякъде. Той кротко спеше, когато хората ни помагаха да качим количката му в трамваите. Неговото място на задната седалка на колата беше винаги подредено. В стаите на хотелите опъваха допълнително въжета за сушене, калорифери. Концертите вървяха с пълна пара. Слава на Бога, Панчето не ни забрани да бъдем на сцената, въпреки че понякога върху роклята на мама се появяваха две малки влажни точици. Тогава знаех, че те трябва да се хранят.

Няма да забравя, веднъж го заболя ухото. Ние свирехме на една поляна, а вътре в една малка хижа някой се опитваше да го утеши. Спогледахме се тревожно в средата на песента. Мариана не издържа, остави китарата и хукна към Панталей. Той само ни предупреждаваше, че още е бебе и трябва да внимаваме.

Когато проходи, започна да се появява в средата на представленията. Познаваше всички гардеробиери, разпоредители, оператори, режисьори. Всички помагаха да го отгледаме. Растяхме бързо. Той започваше вече да ходи, а ние хукнахме с песните си по целия свят. И от целия свят, бързахме обратно у дома.
ГЕРОИТЕ СА УМОРЕНИ

 

- Здравейте, гълъбчета! След два часа трябва да сте на летището. Тръгваме за Лисабон.

Заради португалската фиеста, оставихме дори дрехите в пералнята.

- Мамо, моля те прибери ги, изсуши ги! - това беше последното, което казахме и изхвърчахме през вратата като торпили.

Хванахме самолета почти за опашката.

Пеехме някъде в Алжир, а полицията въртеше палките някъде над главите на побеснялата мъжка публика. Вратите на залата пращяха под ударите на останалите отвън мъже. Някой ми подхвърли кърпичка в пакетче, за да избърша потта си, но се оказа, че това било боя за обувки. Идваше ми да плюя.

Дали не бяхме объркали посоките, но в Сибир Мариана се появи на високи токчета. Дадоха й някакви топли обувки, които приличаха на ушанки и с тях тя се появяваше на дори сцената.

Колкото повече пътувахме, толкова по-бързо искахме да се приберем у дома. Тук хората ни познаваха и обичаха. Гордеехме се с популярността си, защото е много трудно да я постигнеш с това, което си. Скоро концертите ни щяха да станат хиляда. Времето да запишем плоча неусетно дойде. В началото я бяхме замислили като лична наша рожба, но комисията беше с характер. Парите, които печелехме с толкова много труд, не трябваше да бъдат само наши. Намериха се специалисти, които ни напомниха, че нямаме категории или правоспособност да бъдем музиканти. Само за няколко секунди бяха отхвърлени песни, които бях писал в продължение на месеци. Казваха, че сме се ояли. Но само най-близките ни приятели и ние самите знаехме, че живеем като скотове. Гостите ни пушеха в банята и говореха тихо, за да не събудят момчето ни. В една малка стая побирахме всичко - китарите, куфарите и щастието си.

С много отстъпки и много среднощни записи се появи и първата ни дългосвиреща плоча. Тя сигурно беше професионалният ни връх. Продаваше се бързо като луканката. Но след нея като че ли се появиха първите признаци на умората. Тя ни караше да подбираме участията си близо до София и все по-рядко да вдигаме телефона. Примирихме се с всичко, което имахме. Спряхме да търсим свое гнездо. Нямахме дори сили да се прегърнем като хората.

Малката стая, в която живеехме вече не ни събираше, и това истински ни потискаше. Творческата ми активност падна под нулата.

Веднъж пред свои съученици и колеги Мариана съобщи, че песните ми били безинтересни и блудкави. Много от тях се опитаха да я успокоят, но камъкът беше хвърлен и ме удари точно по главата. Изпих една пълна чаша с водка и напуснах партито сам.

Тази нощ тя се прибра късно, преструвайки се че внимава да не ме събуди. А това, че аз спях, беше малка шега.

На другия ден ни очакваше концерт в Русе, но тя категорично отказа да пътува. Трудно ми беше да оставя хората там без всякакво обяснение. Грабнах китарата и се качих във влака. Пътувах нервно, а на сцената казах, че е болна и само ги поздравява. Ръкоплясканията бяха много, но знаех че има разочаровани.

По същия начин преминаха още няколко участия, докато най-сетне сведохме работата си само с радиото и телевизията.

Сега всяко телефонно обаждане ми тежеше. Не знаех дали ще продължим да работим и винаги казвах - сега сме заети, обадете се друг път.

Мариана беше изчезнала някъде при свои приятели, а аз се опитвах да напиша някоя и друга песен, като вдигах тост за всяка несполука.

Панчето, който в последно време беше изцяло в ръцете на баби и дядовци, започна да се напишква нощем и с това тревожеше всички.

Веднъж се прибирам вкъщи и чух страхотни викове. Жена ми беше нещо побесняла, а малкият - посинял от бой и плач. Гащите му бяха мокри и той търсеше някъде да се скрие. Успях само да кажа, че в тази къща никой никого не може да бие.

Сега Мариана вече не беше на себе си.

- Панталей е мой! - крещеше тя. Аз съм го отгледала и ще правя с него каквото си поискам! Ти си само един простак и пияница! Песните ти са гнусни! Само ако ме докоснеш, ще смачкам целия ти живот! Дори Панталей не е твой!

В този миг една силна плесница сложи край на много неща помежду ни. Мариана се сви в ъгъла, а тишината в стаята беше просто непоносима.

Скоро започнахме да си отмъщаваме със спечелените пари и свободното време. Вечер тръгвахме в различни посоки. Прибирахме се все по-лоши и по-чужди един на друг.

Един ден заминахме за Смолян, за да опитаме още веднъж с последни сили да възстановим музиката си. Залата беше препълнена, а на сцената всичко изглеждаше привидно добре. Беше някъде около 10 часа вечерта, когато чух, че някой ме вика зад кулисите:

- Другарю Трайчев, другарю Трайчев, бързайте! Синът Ви е излязъл на балкона на хотела.

Нямам никакъв спомен как излетях от залата, как прекосих улицата и как застанах пред високата сграда на хотела. Бялата пижама на Панталей се белееше високо на четвъртия етаж. Той плачеше и се опитваше да се изправи по разредените железа, върху които лежеше парапета. В този момент нямах право да припадна. Прелетях по стълбите като светкавица. Стигнах до четвъртия етаж и видях, че вратата на нашия апартамент беше отворена. На балкона нямаше никой, абсолютно никой! Главата ми блокира, сетивата ми ме движеха напред през празната стая към широко отворената врата, където само преди секунди стоеше детето ми. Сигурно щях да изрева като лъв, ако зад себе си не бях чул детски плач. Обърнах се и видях съседа си по апартамент, който държеше в ръце разплакания Панталей. Той побърза да ми предаде скъпоценния товар, усмихна се и мисля, че ми каза нещо за случилото се.

В този момент пристигна Мариана и Панталей потъна в прегръдките й.

След този инцидент желанието ни да пътуваме съвсем се изпари. Чувството, че не принадлежим на себе си, на Панталей и че семейството ни бавно се разпада, ни правеше пасивни, очакващи ден след ден нещо да се случи.

Но времето и събитията никак не работеха за нас. Дори луксозната кола, с която летяхме между градовете и сцените, изглежда реши да ни предупреди, че идва нова буря. На връщане от Витиня така се претърколихме заедно с уредбите, родителите и Панталей, че изведнъж плановете ми за бъдещето станаха по-необратими и по-спешни.

Гледах малкия Панталей как изпълзява изпод колата с тънка струйка кръв под носа, как майка ми и баща ми чакат да им помогна преди съскащият от умора мотор да изгърми пред очите ми и си мислех - тук нещо не ми върви... ама никак не ми върви. "Слава тебе Господи, и този път ни се размина" - опитвах се някак си да се успокоя, докато по косите, лицето и пуловера ми се стичаха изпотрошените яйца, които ми беше подарила една кротка стара жена, харесала песните ни.

Страшно беше да си представя, че ще се разведем тук, в България. Трябваше да ходим до края на живота си с наведена глава. Клюкарите щяха да довършат останалото. А може би щастието на Панчето или някакво скрито уважение, щеше да ни събере отново. Или трябваше да тръгнем по различни пътища или още нещо трябваше да се обърне.

 

 

СБОГОМ, БЪЛГАРИЯ!

 

Волвото ни беше пълно с китари, уредби, куфари. Този път бях уредил Панталей, вечният заложник за нашите отвъд гранични пътувания, да дойде с нас. Тръгвахме към Австрия и баща ми милия, както винаги беше слязъл на улицата, за да ни маха за сбогом. Единствен той и Мариана знаеха, че това вероятно ще бъде едно "много дълго турне". Знаех какво чувства, но вярата му в мен го караше да задържа сълзите си.

Не исках да удължавам това мъчително сбогуване, натиснах газта и завих зад ъгъла. Чувството, че никога няма да видя баща си, ме спря. Върнах колата обратно и го видях пак там, на средата на улицата, той гледаше към ъгъла, зад който бяхме изчезнали и бършеше сълзите си като дете, сигурно за да не разбере мама за това неочаквано дълго турне.

В Австрия професионално приключихме с всички ангажименти, за които бяхме изпратени и както се уговорихме, направихме завой към Западна Германия. Този курс не беше предвиден в бумагите на милиционерското ни управление. Настроението ни беше добро като на хора, които са на път с определена цел.

 

***

В Западен Берлин си избрахме един хубав хотел, но разбрахме, че с парите които имаме в джоба си, можем да останем в него не повече от три дни. Времето се развали, а хотелите в центъра на града бяха от скъпи по-скъпи. Тръгнахме към покрайнините, където започнахме да срещаме хора, които съвсем не приличаха на германци. Бяха мургави, а лицата им свъсени. Умората от дългия път и лутането надделя. Хлътнахме в първия крайпътен мотел. Отвън беше тъмно и валеше, а стаята ни беше нулева категория за току-що избягали източноевропейски емигранти. По коридорите се движеха съмнителни красавици и пияни субекти с полупразни бутилки. Една упорита хлебарка се опитваше да излезе от мивката в стаята. Докато Панчето я гледаше и се смееше, Мариана седна на леглото и уморено каза:

- Тоди, искам да се приберем обратно! Страх ме е за малкия, страх ме е за самата мен.

Разбирах опасенията й, но я помолих да остане с мен още един ден, за да проверим какви други възможности име пред нас. Окуражи я само това, че Западна Германия не е края на нашето пътешествие.

Панталей беше бутнал хлебарката обратно в мивката и сега беше застанал пред нас, предлагайки ни по една от бузите си.

Казваха ми, че по това време в Германия е пълно с български агенти. Спомените на Георги Марков и други наши атентати ни караха да потръпваме на всяка крачка по това непозволено отклонение.

На следващия ден се спряхме пред една сграда, в която се приемаха документи за политическо убежище в Америка. Сградата беше чиста и спретната, вдъхваше някакво доверие. Но въпреки всичко Мариана излезе от колата, застана пред мен и каза твърдо:

- Ние се връщаме!

Изби ме пот, не знаех какво да отговоря. Премислих всички възможности и реших да рискувам. Взех само куфарчето с дрехите си, дадох й ключовете за колата, погалих Панчето и казах:

- Аз ще попълня документи и за тримата. Ако излезна вън и вас ви няма, желая ви щастлив живот! Ако ме дочакате, продължаваме за Америка!

С тези думи влязох в сградата и с треперещи ръце поех формулярите, които ми подадоха там. Попълвах ги необичайно дълго и си спомням, че на гишето ме попитаха:

- Господине, Вие добре ли сте? 

Без да отговарям, бързо тръгнах към изхода.

Малко преди да изляза на улицата, се спрях, поех си дъх, за да ми стигнат сили за всичко. И бутнах вратата. Панталей и Мариана чакаха там! Затичаха се към мен и всички се прегърнахме. Хванах ги здраво за ръцете и почти изкрещях:

- Хайде по магазините!

В Мюнхен трябваше да изчакаме седем-осем месеца до т.н. интервю, след което щяха да ни разрешат или да ни отнемат птавото да продължим нататък към САЩ.

Настаниха ни в един хотел с неуспели в живота германци. Собствениците на този бизнес ни станаха приятели и около нас имаше относителна сигурност.

Обадих се по телефона на баща ми и му казах цялата истина. Казах му още, че днес сме добре, а утре... ще му се обадя пак...

Обадих се и на тези, които все обещаваха да ни намерят място, където да живеем. Казах им, че не успях да ги обикна достатъчно и ги напускаме.

Научих, че някакви идиоти в България наредили  да сложат всичките ни песни в черната кошница. Представих си, как един ден щях да ги накарам да ги вадят оттам! И докато ги вадят, щях да им удрям "запалки" по задниците.

Както и да е! Тук в Мюнхен, научих малкото ми момче да се премята по зелената трева, да рита топката право във вратата и да кара колело. На четири години и половина той беше шампион на паданията... и ставанията.

Получавахме социални помощи от германското правителство, но в същото време намерихме хубава работа като музиканти в един бар в района Швабинг. С тези пари прибавяхме по някоя мръвка, шоколад или бира към ежедневното меню от леща. Почти всяка сутрин Мариана ни питаше  каква леща искаме днес - рядка, средна или гъста? Наричахме я "царицата на лещата".

Разучихме много кънтри песни, а няколко речи на президента Рейгън по това време ни вдъхнаха много кураж. Той говореше за американците като за честни, трудолюбиви и образовани хора. Казваше също, че никой на света не е толкова сплотен, както хората в Америка по време на тревога. Нещо ни караше да вярваме, че тези хора ще ни приберат при себе си.

Всъщност там, където свирехме, идваше един от тях. Казваше се Джей Робъртс и често водеше приятелката си, за да слушат нашата програма. Двамата много ни харесваха и веднъж той дойде зад кулисите.

- Тоди, ето ти сто долара. Това е, защото двамата пеете много хубаво.

В предишната ми практика това никога не беше се случвало и много внимателно му отказах. Обясних му, че ние ценим тяхното присъствие, но ако взема тези сто долара, нещо ще се счупи в мен. Може би приятелството.

Джей нещо разбра и нещо не разбра, но реши да пробва с визитната си картичка. Той ми я даде и каза:

- Ако заминеш за Америка и имаш трудности, моля те врътни ми един телефон!

Месеци по-късно този телефон спаси кожата ни.

 

***

И ето, че най-сетне се получи писмото, с което ни канеха във Франкфурт за дългоочакваното интервю.

В американската база ни очакваше елегантен офицер. Зад него бяха поставени американското знаме и герб, които вдъхваха много страхопочитание. Той ни гледаше право в очите и като че ли ни внушаваше, че тук се говори само истината - нищо повече и нищо по-малко от нея.

След като прегледа множеството документи, паспортите и всичко необходимо, за да докажем присъствието си пред него, той попита:

- Принадлежите ли към политически партии?

Също така бавно му отговорих:

- Не.

- Имате ли политически убеждения? - продължи той.

Когато му казах, че нямаме, любопитството му се засили. Той обясни, че тук влизат хора, които обикновено мразят или са били мразени от някого.

- Ние сме тук, защото се обичахме и искаме да продължим да се обичаме!

Отговорът ми като че ли обърка номерацията на въпросите му. И на двамата ни беше известно, че мнозинството от хората, които влизат в тази стая, обикновено се представят за лидери на суперреволюционни движения, за изгнили каторжници или бесни антикомунисти. Това, че ние тичаме след нашето щастие, го изкара от установената рутина. Той вече питаше, не ни разпитваше. Прелистваше безбройните списания и вестници, отразяващи наши концерти по целия свят. Гледаше и забелязваше всяко наше движение.

Панчето се държа като герой. Той беше инструктиран да седи като закован на стола и само мърдаше веждите си, за да може някак да ни се противопостави.

Офицерът разбра още, че живеехме в една тясна стая и че никой от тези големите, дето много ни ръкопляскаха, не си мръдна пръста за нас. Той поклати глава, когато разбра, че журито в София поиска от нас документите за правоспособност след двехилядния ни концерт пред публика. Усмихна се, когато научи, че от това зависеше дали ще запишем или няма да запишем нов албум.

Той се беше позамислил и изведнъж полюбопитства:

- А бяхте ли щастливи?

- Да, да, бяхме на върха - пари, щастие. После останахме само богати, а сега искаме да бъдем само щастливи!

- На добър път! - беше последното, което чух от него.

 

***

В продължение на един месец нямаше никакъв резултат от това интервю. И ние се чудехме в коя част на Земята ще прекараме останалата част от живота си.

Даваха ни още две възможности - Канада и Австралия. Но ние ги задраскахме категорично и оставихме само САЩ.

Междувременно срещнахме няколко българи, чиито молби бяха отхвърлени и ентусиазмът ни се понижи.

В края на месеца някой потропа на вратата в хотела и ни подаде писмото от федералните власти. Двамата кавалери избрахме Мариана да го отвори. Тя го изпуска, вдига, къса, ряза и изобщо беше една... Не й трябваше много английски, за да разбере, че тръгваме натам, закъдето искахме. Но там, където никой не ни очакваше...

Преди деня на излитането направих на Хайни, съдържателя на хотела, един малък подарък. Заведох го на улицата, показах му Волвото и го помолих: "Грижи се добре за него. То е твое!"

На бедните си приятели раздадох всичките си артистични дрехи. Помолих също тази вечер да ги облекат, тъй като ще имаме специален гост. Джей искаше да дойде с приятелката  си и да се сбогува с нас. Наредих апапите да се напият, след като двамата си тръгнат, защото знаех на какво са способни и сигурно щяха да уплашат момичето.

За нещастие обаче Джей и приятелката му закъсняха и моите хора не можаха да издържат. Още ги виждам пред очите си. Всеки един от тях беше облякъл "новите" си дрехи. Бяха спрели да говорят, за да не се издадат, че са пийнали, а барът приличаше на восъчен попмузей. Дадох им знак да продължат, тъй като представлението се беше провалило предварително.

По-късно си спомнях и ми беше мъчно за всеки един от тях.

Джей си тръгна и обеща да се върне, за да направи филм за веселието на тези хора, а в ухото ми прошепна:

- Поздрави Америка!

 

 

 

ХЕЛОУ, АМЕРИКА!

 

Самолетът летя, летя, летя. Десет часа ни се сториха десет години. Сигурно бяхме чакали този момент много дълго. Той беше пълен с американци и аз успях да чуя толкова много  "благодаря" и "извинявай", колкото не бях чул през целия си съзнателен живот. Всички бяха много сърдечни и непосредствени. Държаха се сякаш всеки ми беше повече от брат. Един от тях застана срещу мен и ме почна:

- Хей, имаш ли име?

Казах му - Тодор.

Попитаха ме откъде идвам и какво ме води към Щатите. Когато му казах, че в неговата страна ще живеят още трима българи, той вдигна високо ръката си, аз вдигнах моята. Ударихме ги толкова силно, че половината от пасажерите се обърнаха назад.

- Вие сте куражлии и това е велико! - извика нашият нов познат на много икономичен английски.

Не след дълго ни поздравиха съвсем непознати хора. Дори стюардесата си даде телефона, за да й се обадим в случай на нужда.

Самолетът леко се приземи в Хардфорд под ръкоплясканията на благодарните пасажери. А ние като че ли падахме в прегръдките на добрата втора майка - Америка.

Още с първите си крачки в САЩ разбрах, че ако имаш достатъчно пари, някой може да върви след теб и да ти пали цигарата денем и нощем. Опитах се да бъда ларж и дадох десет долара бакшиш на момчето, което ми помогна да преместим куфарите. Попитах го дали стигат. Той се усмихна весело и изчезна в тълпата. Ние също се усмихнахме, защото в джоба си нямах вече почти нищо.

Трябваше да се срещнем с представители на виетнамска емигрантска организация и те ни съобщиха по телефона да ги чакаме близо до един тунел край пътя. Там прекарахме около три часа. Шумът и димът на колите не се харесаха на Панчето и той започна да пребледнява. Мариана стоеше и мълчеше. Аз се върнах за пореден път до телефона и казах на копелето, което приемаше телефонните обаждания:

- Слушай, смотаната ти кола трябва да дойде веднага, иначе ще се обадя на полицията!

Този път "веднага", беше "веднага"!

Откараха ни в някакъв офис и пак ни забравиха. През вратата преминаха купища виетнамци и въпреки моите подсещания, никой не ни повика. Минаха може би час, два. Моите бяха почти пред припадък. Тогава се вдигнах от стола, чувствах се много тежък и силен. Приближих се до бюрото на копелето-началник, казах му, че ще го оскубя жив като патица, ако не ни оправи точно сега.

Дадоха ни 600 долара социална помощ, един празен пет стаен апартамент и един телефон, което сигурно означаваше, че от тук нататък трябваше да се оправяме сами. Влязохме в апартамента и почти се свлякохме от умора в три различни ъгъла на една от по-чистите стаи.

Това е момент, в който или можеш да останеш бедняк до края на живота си или трябва да хукнеш след всички възможни шансове.

Първото, което щракна в главата ми беше дуета, китарите и телефона. Грабнах телефона и започнах да звъня на всички от графата "агенти, мениджъри". Едни от тях не отговаряха, а други просто не изразяваха интерес, но всички бяха безкрайно любезни и отзивчиви. Опитваха се да ни пренасочат някъде, да ни дават имена на свои колеги, докато един от тях най-сетне възкликна:

- Може би Пол. Той се занимава с нови музиканти, нова музика и е много силен на Източния бряг. Да, разбира се, Пол Ламе.

Момчето веднага ми даде телефона и аз развълнуван навъртях номера. От другата страна се чу монотонен, тежък глас, който не ми позволи да взема думата. След малко се чу някаква свирка и гласът замря. Мислех, че сега съм аз. Казах на Пол цялата истина. Казах му, че току-що стъпваме на американска земя. Че сме българи, обиколили с музиката си целия свят и че всичко, което ни остана сега са китарите, песните и надеждата. Сега вече почти виках в слушалката:

- Пол, моля те, обади се! Не става въпрос за пари. Само нека ни чуят! Пол, Пол, поне ти ела да ни чуеш! Близо сме, на улица "Вашингтон".

Като че ли Господ ме накара да оставя адреса!

На другия ден Пол пристигна с един мотопед, накуцвайки се пъхна в асансьора и след миг беше горе при нас.

- Българи, а?

- Да. - отговорих аз.

- Това е велико. Аз съм Пол, Пол Ламе.

Подлуди ме този глупак снощи, а днес се влачи тук - аз съм Пол, Пол Ламе. Цяла нощ не спах заради него!

- Е, как е, как се чувствате тука?

Той не питаше просто така. В гласа му се четеше загриженост. Още в първите няколко минути разбрах, че това не е този Пол, с когото говорих по телефона. Този поне отговаря, пита.

- Вие, мили мои, сте дошли точно преди нашия празник 4 юли. Голямо меле ще бъде. В кметството се подготвят жестоко.

След тази формална увертюра, търпението ми не издържа.

- Пол, като че ли снощи не се разбрахме докрай - казах му. - Аз май много неща ти наговорих, но пък и ти не каза дори довиждане!

Той се засмя весело, извади една малка касета от джоба си и каза:

- Моят телефонен секретар още не знае да казва довиждане.

Сега разбрах номера и ми се искаше  да не се изчервя. Искаше ми се също да не се разсмея, но отвътре започнах да се треса. Пол се превиваше от смях, Мариана плесна с ръце от радостната изненада, а малкият Панталей отвори широко очи и уста. А това, което стана тази сутрин, той сигурно ще прочете в книгата ми, когато порасне.

- Скъпи мои, - сега Пол беше сериозен - след два дни е 4 юли. Можете да изпълните песните си пред 40 хиляди души, ако е вярно всичко това, което ми каза телефонният секретар. Но може и да не ги изпълните, ако той ме е излъгал. Дайте да опитаме!

Пол беше доволен от това, което чу. Радостен за себе си и радостен за нас. Изпратих го до съседната улица и той ме покани да пием по чашка, за да отпразнуваме срещата. Той не предполагаше, че тази "чашка" ще се превърне в шоу. Нито знаех как да си отворя вратата на бара, нито знаех какво да си поръчам. Обърках чашите и вдигнах тост с чиста вода. Той и приятелите му се забавляваха здравата. Кранчето на чешмата в тоалетната ме побърка. Търсих го в продължение на петнадесет минути, след което Пол дойде и ми обясни само да се доближа до чешмата, а водата щяла да рукне сама.

С Пол много се харесахме. Той на мен, защото бе толкова американец! Аз на него, защото никак не бях един от тях. Пол беше първият ми и най-добър приятел в САЩ.

 

 

ПЛАЧИ, ЩОМ ТИ СЕ ПЛАЧЕ!

 

Беше 4-юли, националният празник на Съединените щати и хората в Хардфорд вече се стичаха по главните улици към сградата на стария градски театър. По лицата на малки и големи се четеше радост, спокойствие и настроение. Множество жонгльори, велосипедисти, акробати, кънкьори показваха какво бяха научили през свободното си време. Безброй магазини и сергии в силно осветени разнообразни цветове предлагаха купища дрънкулки и многобройни национални ястия - мексикански, японски, китайски и какви ли не. С балони беше покрито цялото небе. Няколко странични сцени вече бяха в действие. Те изглежда нагряваха публиката за главния момент. Над нас се сипеха фойерверки, които не падаха по-долу от тези на Олимпийските игри.

В цялата тази атмосфера на нас ни предстоеше да се качим на сцената пред симфоничния оркестър на Хардфордското радио. Трябваше да изпеем "Учудваща красота" - песен, която кара повечето американци мислено да паднат на колене или да поставят ръка върху сърцето си.

Нямаше на кого да оставим малкия и на сцената се качихме тримата. Панталей силно дърпаше крачолите на панталоните ми, за да погледна и да видя какво става горе, в небето. Обърнах се към Мариана и я видях неспокойна. Знаех, че скоро ще започне да плаче. Нямаше да я спирам, само дано да изпее нещо!

Господи, и аз май че не бях добре! Щипех си бедрата, за да не се разкисна пред толкова много хора. Сега всички гледаха нас. Ракетите спряха точно в девет. Панталей се изненада и спря да дърпа крачолите ми. Милият, знаеше, че трябва отново да стои като закован - мама и татко щяха да пеят.

Събрах всичко, което беше останало в главата и гърдите ми и започнах със силна, виеща хармоника. Подадох на Мариана  с един подчертан акорд, обърнах се към нея, а тя беше поставила китарата в краката си, гледаше ме сякаш искаше да ми каже нещо... И плачеше. Площадът зашумя още повече. Нещо явно ставаше на сцената. Очаквах , че Мариана ще се овладее и продължих да свиря с хармониката, за да й дам още време. Отново подадох акорда. Тя вече никого не гледаше. Беше покрила лицето с шепите си и плачеше на глас като дете.

В този момент за моя изненада в уредбата прозвуча моя собствен глас.

" - Добър вечер, господин Ламе. Казвам се Тодор Трайчев и днес е първият ден, в който семейството ми стъпи на тази земя. Ние сме българи и пътувахме като музиканти по целия свят. Но тук дойдохме да търсим щастието си...

- ...Пол, Пол, чуваш ли ме, Пол? Не става въпрос за пари. Само нека ни чуят! Пол! Поне ти ела!"

Гласът на телефонния секретар на Пол ни даде възможност да се възстановим. Сега двамата имахме сили да продължим, а и публиката ни помагаше с ръкопляскания. Накрая аплодисментите гръмнаха ужасно силно. Свиреше се. Понякога се чуваше - "велики сте, кураж!". Пол ми се мерна някъде в края на сцената, с ръце в джобовете си и с лека усмивка. Той ни беше обикнал, а другото винаги е по-лесно!

Празникът продължи, а на другия ден Пол дойде при нас и ни даде повече от две хиляди долара. Каза, че това е подарък от благодарната ни публика.

 

 

ДЖЕЙ

 

Хардфорд е труден град  за тези, които искат да се занимават с музика. Много от жителите му работят в заводите за подводници и обичат да прекарват свободното си време със семейството си. В повечето от баровете свиреха местни музиканти. Поговорихме с Пол  и взехме решение да отпътуваме за Сан Франциско, като все още не разбирахме, че с две хиляди долара в САЩ можеш да отидеш "донякъде" само теоретически. Парите ни стигаха за еднопосочен билет. Останалото зависеше отново от съдбата.

Около Сан Франциско живееше Джей Робъртс - човекът, който срещнахме в Мюнхен. Решихме да му се обадим по телефона за някои съвети и информации преди заминаването. Завъртяхме номера в Сан Франциско, но вместо Джей се обади неговия адвокат от Ню Йорк. Той се грижел за телефонните разговори, докато Джей се завърне у дома. Попитахме къде е нашият приятел и кога ще можем да говорим с него, но вместо да получим отговор, ни беше зададен въпрос:

- Кажете, моля, какво има?

Казах му кои сме и че Джей ни е казал да му се обадим, ако се изгубим в Щатите. Той взе нашия телефон и помоли да изчакаме. Обади се след около час и каза, че Джей е готов да ни посрещне в Сан Франциско след три дни.

Дадохме почти всичките си пари за билети, багажи и на определената дата кацнахме на летище Сан Франциско.

Много по-късно разбрахме, че този случаен наш познат от Мюнхен, беше пропътувал разстоянието от Германия до Щатите само за да ни посрещне. Стана ми ясно как се обещава "по американски".

Той ни помогнах да хвърлим багажа в един голям "Линкълн", който беше наел, защото знаеше, че имаме уредби, куфари и какво ли не. Беше късно вечерта и ние трябваше да преминем през целия град, после по прословутия мост "Голдън Гейт бридж" и да отседнем в градчето Салсалито*

 

* Салсалито - малко градче на няколко километра от "Голдън гейт бридж" с главозамайващ изглед към Сан Франциско. - Б. а.

 

, което се славело с ултра богатите си обитатели.

 

***

Първото впечатление, което получих, когато съзрях Сан Франциско в далечината, беше че той приличаше на новогодишна елха. Целият святкаше и блестеше все едно че очакваше дванадесетия час. Всъщност този град винаги е живеел в някакво очакване... от три страни го подпираха три огромни моста, сякаш, за да не отплава нанякъде. Колкото по-навътре влизахме в Сиско, толкова повече усещахме, че той се усмихва. Уморени от пътя смътно забелязвахме хиляди магазини, паднали като светли перли в основите на сградите. Автомобилите бяха елегантни и чисти, като че ли във всеки от тях имаше по една булка. По тротоарите се движеха потоци от хора - бели, черни, жълти. Виждах ги как се усмихват, благодаря ха си за много дребни неща и сигурно бяха заразили целия град с това. Никога не бях виждал такъв пъстър букет от човешки същества.

Джей караше безмълвно голямата кола напред, за да не притеснява мислите и чувствата ни. Той пробиваше гъстата мъгла, която изведнъж се появи пред нас и всичко, което знаех е, че минаваме през някакъв много дълъг мост. Една лека усмивка подръпна устната му и аз интуитивно разбрах, че двамата отзад са се унесли в сънищата си. Те се бяха вкопчили един в друг, може би защото чувстваха, че всеки километър ги отдалечаваше от дома или заради страха от неизвестното, което ни очакваше. а може би така доказваха на себе си своята любов и неразделност!

Сега Джей се беше обърнал към мен и най-сетне го чух да говори.

- Е, как пътувахте?

Исках да му разкажа толкова много за нас, за времето, километрите и очакването, но устата ми едва промълви само едно:

- Дълго!...

 

***

Трябваше да бъда по-подготвен, за да посрещна изгрева над Сан Франциско. По едно време ми се стори, че започвам да дишам много бързо, много дълбоко. Исках да изрека някаква възхвала за величествената работа на природата и човека, но изглежда, че загубих контрол над думите си. Оставаше ми просто да замръзна като статуя, докато трае наблюдението. Слънцето сигурно разбра, че го гледам и започна да суетничи с цялата си красота. То се изплъзна от баирите, зад които се криеше, скочи зад първия облак, който му попадна и излезе от там чак, когато се огледа в морската шир и разбра, че по-хубаво нещо от него на света няма. Първите лъчи се прицелиха във върховете на най-високите сгради в този приказен град. След това светлината му се спусна някак си назад по улиците, кейовете, лодките на риболовците и влюбените, решили тази нощ да прекарат далеч навътре в морето.

Някъде в този момент емоциите ми започнаха да напират и желанието ми да събудя целия свят около себе си, беше неукротимо. Слава Богу, Джей се размърда някъде в кухнята и след минута-две се появи с чаша кафе.

- Виждаш ли какъв град са построили за мен? Да го гледам, когато се събуждам.

Знаех, че Джей е отсъствал дълго от Щатите и сега е радостен да се нагледа на "собствения си изглед". Градът, който кара всеки американец с гордост да казва - имам две родни места. Първото, където е отрасъл, а второто - Сан Франциско.

Двамата се посмяхме на още няколко малки шеги. Отпихме по глътка от огромните чаши с кафе и след тази необходима утрешна увертюра, лицето на Джей се обърна рязко към мен:

- А сега разказвай всичко - от София и Мюнхен до Хардфорд и Сан Франциско!

В няколко прохладни утрини и късни вечери описах на Джей цялата въртележка от очаквани и неочаквани събития по пътя ни. Чувствах неговото приятелство и това ме изпълваше с надежди.

Един ден той седна на компютъра, писа нещо много дълго, а след това го размножи в десетки екземпляри и го затвори в пликове. Отнесе го някъде в града, а когато се върна, колата му беше пълна с бутилки. Почти знаех какво ще каже:

- Стягайте се. В края на седмицата ще има велико парти. Писах на мои приятели за вас и те ще дойдат отвсякъде, за да ви видят.

Между разговорите и разходките съботният ден пристигна бързо. Множество коли започнаха да се катерят по хълмовете на Салсалито. И аз се учудих, че много от хората носеха свои домашни специалитети. Те внимателно ги поставяха на масата, като всеки се стараеше да осигури добра видимост за своето произведение. След това се обръщаха към нас, прегръщаха ни горещо като че ли ни познаваха от много дълго време, като че ли бяхме техни приятели. В своето писмо Джей им беше разказал на дълго и на широко за своите гости от България и сега нямаше нужда да губим повече време. Чашите звъннаха и всички ни гледаха с някакво възхищение. Мисля, че повече от шестдесет пъти казах, да, ние оставаме тук и повече от шестдесет пъти чух - велико, на нас ни трябват такива смелчаци като вас. Вие ще успеете! Никога не бях виждал толкова американци на едно място и никога не бях чувал толкова искрени, силни и положителни пожелания. Всичко това ме зареждаше с енергия и доверие към тези хора. Те имаха фантастичната способност да те направят един от тях, когато си поискат или когато някой като Джей го поиска от тях.

Тази вечер изпълнихме много от нашите песни и усещах как всеки един от тях слушайки, мислеше как да ни помогне. След това настъпи момента, в който те започнаха да ходят по стаята и да си търсят различни партньори за разговори. Дали от вкусната храна или от думите, които си разменяха, но наоколо цареше плавност и спокойствие, усмивката беше като точка на всяко изречение.

Партито вървеше към своя край, когато всички се сбогуваха с нас и стиснаха здраво ръцете ни.

- Ще се видим скоро, нали?

- Велики сте! Грижете се за себе си!

Някои от тях ни дадоха полезни съвети, други ни предложиха телевизионни интервюта, а трети обещаха да наминават от време на време. Също както моят стар приятел Пол Ламе, Джей стоеше встрани и се радваше на всичко, което ставаше около нас. Всъщност той ни беше казал, че на другия ден заминава обратно за Германия и ни предоставя жилището си за няколко месеца, докато "проходим" в Съединените щати. Помолих го да платим половината от наема за месеца, но Джей отказа, като заяви, че нещо "щяло да се счупи в него", ако му дадем пари. Може би приятелството?!

На сутринта преди заминаването си, той докара един малък Фолксваген. Каза, че всички осигуровки и регистрации са на мое име и да съм внимавал с него, защото му бил много сантиментален спомен. Той ни посъветва да търсим работа от обявите във вестниците, да не бързаме с нищо и да не забравяме музиката. След това скочи в колата и умишлено направи изпращането си колкото се може по-кратко, защото виждаше, че нашият шпалир се беше разкиснал и започваше да плаче.

Вятърът ни духаше дълго край пътя, докато най-сетне тримата се обърнахме назад и закрачихме заедно към къщата на Джей.

 

 

АМИ СЕГА?

 

Имах чувството, че до тук трудностите като че ли ни обединяваха. Продължителното пътуване от Германия до тук, безбройните неудобства и липсата на познания за тази страна, ни караха да съсредоточим силите и мислите си във всяко нещо, което правехме. Нашите ежедневни занимания изпълваха дните ни. Панталей гледаше детски филмчета, а Мариана плетеше пуловер след пуловер, сигурно за да избегне тревожните мисли пред неизвестното бъдеще.

Аз четях всяка малка хартийка, в която можех да срещна някакво предложение за работа. Навсякъде изискваха висока квалификация, предварителен опит или качества, с които на този етап не можех да се похваля. Прекарвах дни и нощи над вестниците с обяви и все повече разбирах, че от тези удари в стената ще пострада само главата ми.

Мариана успя да спечели доверието на една от нашите съседки и се зае да гледа децата й срещу малка месечна заплата. Аз слязох долу в Салсалито, което се слави като едно от свърталищата на най-богатите в света. Тук нито някой ми устрои парад, нито ме потупаха по рамото. Изглежда, че тези мили и любезни хора искаха да знаят всичко за мен, преди да сменят червените светлини на кръстопътя ми.

Търсенето на каквато и да е работа тук е изпълнено с толкова стрес, колкото играта на руска рулетка. Непрекъснато ме посрещаха с "ние не се нуждаем от помощ в момента". Тези отговори убиваха една след друга моите надежди, амбиции и самочувствие. И това болеше.

Аз обаче бях уверен, че след като пристигнахме в нещо като небесен рай, Господ сигурно ще ни подаде ръка или някакъв шанс, за да продължим напред.

Няколко месеца след пристигането ни, започнахме да ставаме популярни на т.н. "Открит микрофон". Той се провеждаше в съседното градче Мил Валей и някога в него са участвали изпълнители като Джоан Бейз, Боб Дилън и Карлос Сантана. Често публиката ни ставаше на крака заради музиката, но това не ни донесе никаква финансова подкрепа.

Слава Богу, един от собствениците на световно известния "Бар без име" реши, че ще можем да бъдем атракция в неговото заведение и като разбра, че не сме печени в бизнеса, започна да ни дава по сто долара на вечер всяка събота и неделя, за да веселим гостите му. Това заедно с минималната социална помощ, която получавахме, ни помогна много, за да се доберем до края на месеца. А после трябваше да правя редица компромиси със самочувствието си, за да можем да се обадим на Джей по телефона в Германия или пък да напълня малката кола с бензин и да я подкарам към шансовете.

Няколко концертни участия ни дадоха да разберем, че музиката все още е наша тръпка и че двамата сме най-силни, когато сме на сцената. Веднъж участвахме в концерт по случай годишнината от пускането на бомбата над Хирошима и получихме разрешение от някой си Уди Гофри да изпълним няколко песни в средата на неговата програма. Той явно беше много популярен, защото залата беше препълнена. Присъствието на толкова много хора ни беше познато и успяхме да пеем в стил, който ни беше донесъл толкова много приятели в България. Определените десетина минути на сцената бързо изтекоха и в края на нашето изпълнение публиката стана на крака. Някои от тях започнаха да свиркат пронизително, да ръкопляскат прави, с което обикновено изразяваха уважението си към таланта, музиката и изпълнението като цяло.

Ние се бяхме притеснили от тази шумотевица и се чудехме как да се измъкнем от сцената. Трябваше някой да дойде и да ни обясни цялата тази бъркотия, защото всички в залата щяха да си отидат обидени. Ние, понеже бяхме оскърбени до безкрайност от шума, а те, защото щяха да си помислят, че или сме надути пуйки или повече от три песни не знаем.

Накрая стана така, че останахме на сцената повече от половин час. Самият Гофри явно се радваше на изпълнението ни и сам излизаше на сцената, за да ни върне обратно. Всички казваха след това, че пеем отлично. А най-много харесвали българските ни песни. Най-популярната "розова страница" на най-четения вестник в Сан Франциско "Сан Франциско кроникъл" отбеляза:

"Уди Гофри трябваше да се представи в много трудна позиция. Двама българи се качиха на сцената и пяха като ангели. Тяхното изпълнение беше незабравимо и те го посветиха на американските си приятели".

В същия ден пет американски програми излъчиха интервюта и коментари за тези, които бяха събрали "кураж" и "сили" да прескочат бариерата и не само това се казваше в телевизионните емисии. "Решението на тези популярни в Източния блок артисти не е просто едно бягство - то представлява политически акт, срещу една система, която е на ръба на пропастта и се готви да се сгромоляса."

След като Сан Франциско разбра, че в града са пристигнали пеещи българи, трябваше веднага да опитам и да осигуря някои професионални ангажименти. Но едва сега разбрах, че съм знаел твърде малко за тази страна.

Докато бяхме в Западна Германия наблъсках в репертоара безброй кънтри-песни, като си мислех, че те ще се "продадат" лесно из цяла Америка. Не ми трябваше много време да разбера, че в този град, изпълнен с мексиканци, японци, китайци и какви ли не, кънтри-музиката се обожава само от тези, които нямат вкус и от неплатежоспособните. На фона на рокендрола, латиноамериканските ритми и джаза този вид музика бледнееше някъде в края на опашката от стилове с ултрасантименталните си текстове, сладникавия акцент на изпълнителите и бронираната еднотипност на аранжиментите. Кънтрито си имаше свои установени бастиони и те не бяха близо до Сан Франциско.

За наша изненада ние ги интересувахме до толкова, до колкото изпълнявахме българска музика. От всичко това ни остана едномесечна работа  в един от най-големите хотели на Сан Франциско "Сър Франсис Дрейк"*

 

* Скъп хотел в центъра на Сан Франциско с изцяло остъклена зала за коктейли и музика, от която се открива фантастична гледка към целия град. - Б. а.

 

Изглежда мениджърът там се подлъга по вида и изисканите дрехи и ни пусна пред общество, което очакваше да бъдем нещо не по-малко от Ал Бано и Ромина Пауър. Но ние изглежда ги изненадахме с типичния си маниер на изпълнение и кънтри интерпретациите, които сигурно им се струваха забавни.

В края на месеца мениджърът отново се появи, за да ни благодари и с чувство на приятна изненада каза, че кънтри-музика тук не е свирена от създаването на хотела. Той ни даде една сериозна сума, но от тук нататък не се виждаше нищо. Липсата на професионален мениджър в САЩ може да застреля всеки, който се опитва да прави каквото и да било. Изглежда всичко в тази страна изисква последователност, формалност, специфичен маниер на общуване с работодателите, или с две думи трябва да се действа стъпка по стъпка - по американски.

След разкоша на "Сър Франсис Дрейк" се прибрахме отново в Салсалито, където ме чакаха няколко не много вълнуващи ангажимента.

Един от тях беше почистването на училищния двор в града, за което бях получил срок от три дена и обещано възнаграждение от 100 долара. Впрегнах се като товарен кон и свърших работата само за един ден. Моят работодател, разбира се, беше изненадан от голямата скорост и реши да ми даде само 60 долара, като каза с усмивка, че не съм спазил срока за извършване на работата.

Всъщност аз въобще не му се сърдя. Той просто ми подсказа, че тук в САЩ всичко е съобразено и трябва да се изпълнява точно, а на прекалената амбиция понякога се показва и червен картон.

В общи линии седяхме си в разкошния апартамент на Джей, пиехме си кафето и нищо не се случваше ден след ден.

Мариана ходеше на работа долу, под нас. След това се връщаше с мъничко пари, за да ме види удрящ по масата като бесен. Знаех, че за нас тримата има място под слънцето! А слънцето като че ли се беше изместило някъде встрани.
КОЛЕДНИ НАСТРОЕНИЯ

 

Наближаваше Коледа, празника на празниците в САЩ и това се чувстваше навсякъде. До настъпването на празника имаше повече от месец. Хората се движеха бързо, влизаха често в магазините. Явно всеки мислеше за някой друг. А магазините се бяха превърнали на минитеатри. Герои от детски приказки и мултипликационни звезди бяха насядали по витрините и техните автоматични сърца ту ги караха да святкат, ту да вдигат и свалят ръце или пък с човешки глас да ви похвалят, че сте избрали този или онзи "най-..., най-..." магазин.

Ние също участвахме в тази суета. Влизахме от магазин в магазин. Гледахме купищата подаръци и се опитвахме да не се сещаме, че в джобовете ни има само шепа дребни пари. Понякога си мисля, че американската Коледа е създадена повече за малките, отколкото за големите. Моят Панталей само ходеше с широко отворени очи и ръце и казваше: "Татко, дай ми ги всичките, всичките тези играчки! И тази, и тази - дай ми ги!".

Колкото повече му отказвах, толкова повече той свикваше само да гледа. И когато един от приятелите на Джей го помоли да си избере коледен подарък, той дълго търсеше най-малката и най-скромна играчка, страхувайки се и този път да не му откажат. Между купищата електронни самоскачащи, самомигащи, самопремятащи се играчки, той избра една малка, дървена лодчица, която пазим и до днес като символ на неговото новосъздадено чувство за скромност и въздържание.

След тази невероятна стихия от покупки, продажби, празнично настроение и щедра благотворителност, сред музика, песни, приятното ухание на въздуха и множество усмивки, пристигна първата наша Коледа в Америка!

Бяхме си направили вкусна вечеря, която за разочарование  на Панталей не включваше типичното американско меню за този ден, предвиждаше традиционната пълнена пуйка, намазана отгоре с нещо като конфитюр. И точно се готвехме да седнем пред телевизора, чиито програми вече цял месец  бълваха коледни филми, песни и пожелания, когато мекият тон на звънеца ни подсказа, че в къщата може да се случи още нещо.

Скочих, за да отворя вратата, а на прага ме очакваше въздържаната радост и широко отворените ръце на Джей. Той пристигна тук за втори път от Европа, за да провери колко сме живи и дали пътищата ни са далеч от тези на "акулите"

джей ни разцелува набързо, пооправи се от пътя и се върна обратно в с стаята, като държеше в едната си ръка торба, а в другата касета с избрани от него коледни песни. Стаята се изпълни с коледно настроение и музика. А на него нещо му липсваше. Той вървеше напред-назад из стаята, чудеше се къде да сложи торбата с изненадите си. Най-накрая се спря и объркан попита:

- Случайно да ви се намира коледно дърво?

Бяхме решили тази година да минем с няколко клончета по стените, за да не харчил пари, които можехме да използваме за храна и други най-елементарни нужди. Явно Джей можеше да си представи много неща, но никога не можеше да допусне, че в Сан Франциско има трима души без коледно дърво. Без ни най-малко да драматизира случилото се, той седна на стола и оживено започна да разказва за хора, които срещал напоследък, за времето в Европа и за последните събития по филмовите площадки на Туенти Сенчъри Фокс, където работеше.

Аз използвах една малка пауза в разговора, за да се измъкна незабелязано навън. Скочих в колата и бързо се спуснах към първата открита площадка, където се продаваха елхи. Нямаше пукнат човек и моята българска находчивост бързо ме прехвърли през телената ограда. Грабнах първата елха, която ми попадна, оставих една скромна сума пред вратата на фургона и бързо се преметнах от другата страна на мрежата. По обратния път често поглеждах елхата и си мислех, че в тази коледна нощ на нея ще й бъде по-добре с нас. Пък и на нас щеше да ни бъде тъжно без нея.

Панталей беше първият, който се опули на вратата. Джей се почеса с лека усмивка, защото знаеше как съм си "купил" елхата, а усмивката на Мариана грейна в радостно предчувствие, че нашата Коледа ще прилича много всички други.

Настъпи радостно оживление. Мариана бързаше около последните приготовления в кухнята, а другите двама мъже украсяваха елхата. Панталей се държеше като в гръцка таверна. Почти всяка втора играчка падаше от ръцете му, но това ставаше толкова непринудено, че развеселяваше всички. Малкият ми син се роди с дълга права коса, която ми приличаше на борови иглички. Като го гледах сега, ставаше ми смешно - като че ли една елхичка украсяваше друга, по-голяма от нея.

Липсваха ни традиции за този празник и това ни подсказваше, че Джей трябва да поведе емоциите и настроението ни.. след като приключихме с аранжирането на стаята, всички седнахме близо до камината и всеки един от нас се постара да прескочи трудностите и тревогите през изминалата година, за да разкаже най-красивото и най-вълнуващото от своя живот. Джей беше открил някаква нова система на компютъризирано счетоводство, което караше филмовите компании Фокс и Туенти Сенчъри да водят истинска война кой да я има пръв. Заплатата му се беше вдигнала като хвърчило в небесата и всичко, което му оставаше сега бе да гребе от живота с пълни шепи каквото си поиска и от където си поиска.

Нямаше смисъл да ни убеждава колко много радост му носи връщането у дома в тази луда Америка, при тези нови приятели. Настроението му беше заразяващо и ние с Мариана като че ли забравихме за миг най-тежката година в живота си. Тази вечер говорихме много с нея за сънищата си, които за разлика от всичко друго бяха розови и пълни с оптимизъм. Така неусетно стигнахме до полунощ, когато всеки трябваше да си пожелае нещо за следващата година. Докато стенният часовник бавно отброяваше 12-те удара, аз стисках здраво юмруците си и тихо шепнех на себе си: "Господи, с нас нещо трябва да се случи! Трябва да се случи!".

 

 

НА ПЪРВА СКОРОСТ ПО МАГИСТРАЛАТА

 

След серия от закуски в едно малко холандско ресторантче край брега, няколко отивания на кино и два-три продължителни среднощни разговора, Джей отново приготви куфара си и бързо се спусна надолу, по стръмния хълм на Салсалито.

Този разкошен дом изглежда ни разглезваше. Многобройните обяви във вестниците ни се струваха все по-неподходящи за нашата квалификация. Утринното си кафе пиехме все по-дълго, надеждите ни се подхлъзваха и май се поотпуснахме. От малките, но изящни домове около нас всяка сутрин излизаха тежки Ягуари, Мерцедеси, Ролс Ройси. Промъкваха се с ненужно запалени фарове по склоновете към големия път, а вечер се връщаха натежали от умора и натъпкани с още повече власт и богатство.

Малкото Панче често седеше пред тройно осигурените врати на тези бастиони, очаквайки че те ще се разтворят и от там ще излезе едно малко момче или момиченце, с което той ще може да си поиграе. Малкото ми момче беше ужасно самотно или поне така ми се струваше на мен. Той гледаше след птиците, дразнеше мравките, плашеше се от пчелите. А някоя заблудена котка или куче можеше да го направи наистина щастлив. Оставането ни на този прелестен хълм стана вече невъзможно. Може би трябваше да се гмурнем в Америка и да я усетим такава, каквато я бяхме търсили.

 

***

В следващите дни успяхме да намерим една малка къщичка и парите ни едва стигнаха да платим първата месечна вноска от 700 долара, да предплатим задължително последната месечна вноска от 700 долара и отново финансовият баланс се придвижи към нулата. Сега и двамата знаехме, че нещо трябва да се случи много бързо. Вестници, съобщения, обяви, всичко това се въртеше пред очите ни и време за мислене нямаше. Скоро Мариана намери работа като продавачка в един малък магазин, близо до дома ни, а аз седнах пред компютъра на една фирма, събираща студентски заеми. Имахме само една кола, колата на Джей и когато Мариана отидеше на работа, аз слагах Панталей върху кормилото на едно колело и така двамата се спускахме по почти отвесния наклон, за да може единият да отиде на детска градина, а другият на работа. Докато летяхме надолу, малкото ми момче често опираше главичката си в моята буза, без да осъзнава колко ми беше необходима неговата топлина, за да мога по-уверено да дърпам живота ни към някакъв спасителен бряг.

Не бях свикнал да работя в канцелария, а присъствието на едни и същи макар и много мили хора, ме караше да излитам в края на работния ден навън като тапа от шампанско и да дишам въздух, докато ми се завие свят.

За по-малко от месец минах на "ти" не само с компютъра, но и с мениджърката ни Ивет, събрала цялата красота на Сан Салвадор. Бях й предложил план за опростяване на процеса и повишаване на ефективността на събиране на студентските заеми. Тя го сметна за много рационален  и от този ден започнах да забелязвам, че големите й сини очи се заглеждат в мен по-дълго, отколкото позволява професионалната мениджърска етика.

Всъщност тук така се заглеждаха всички женски очи, когато усетят, че някой работи безрезервно в тяхна полза.

Ивет започна да ми дава извънредни задачи в извънработно време, за които ми плащаше щедро. Двамата оставахме понякога в късните часове, обсъждайки чисто професионални въпроси, за да се преместим по-късно в някой от близките барове, където тя бързо се доближаваше до мен и се отдалечаваше само, когато женската й интуиция подскажеше, че мислите ми летят към оня, когото спусках по баирите и тази, с която пеех песните си.

В работата си исках да прогресирам бързо и честно. Ивет изглежда разбра, че самочувствието, което имах в момента парализираше всичките ми мозъчни клетки. И в името на малкото, което имаше помежду нас, реши да ми протегне ръка. С нейна препоръка бях назначен за заместник-мениджър на Капитъл кредит. Сега вече имах достъп до секретни държавни архиви, пътувах ежедневно до кметството в Сан Франциско и се срещах с хора, които имаха влияние в управлението на града. Бившите ми колеги и новите служители в Капитъл кредит автоматично преминаха от "Тоди" на "сър". С изненада забелязах как моите изречения се превръщат в заповеди, изпълнявани безпрекословно, без допълнения, коментари или възражения. Вече ставаше ужасно неудобно да пристигам на работа с велосипед, въпреки че всички мислеха това за част от спортните ми занимания. Бях в състояние да купя една използвана "Хонда". Тя реши много проблеми и постепенно ни накара да заприличаме на всички тези, които профучаваха край нас толкова бързо, че дори в мечтите си не мислехме, че може някога да ги догоним.
УРОЦИ ЗА ПОДРАСТВАЩИЯ

 

Малкият ни син Панталей тръгна на училище и скоро българският му език заприлича на нещо като втора специалност. Игрите извън дома, разнообразните занимания в училище го изпълваха. Панталей се прибираше със своите собствени емоции, радости и въпроси, които го подготвяха за бъдещето, когато той, както всички нас, щеше да опита да превземе този толкова красив, но малко сложен свят. От времето, когато тичахме край варненския бряг и той крещеше след всеки кораб: "Татко, дай ми го, дай ми го!", до този момент беше изминало качествено време. Моят рошльо се беше защитавал сам от несгодите на дългите пътувания и многото кръстопътища. В своя детски свят пускаше само тези мама и татко, които обичаше най-много. А онези дето все бързаха, все влачеха китарите нанякъде - те нямаха място в неговото приказно царство. Но той винаги ги чакаше да се върнат, независимо къде са били и какво са правили, за да го нацелуват от главата до петите, да му разкажат най-хубавите приказки и най-сетне уморен да го сложат да спи.

Сега вече Панталей беше на шест години и все повече започваше да разбира колко важно е да свършиш това, което си започнал, да гледаш в очите, когато казваш нещо важно и да помагаш на хората с всичко, което можеш.

Учехме го да бъде честен и състрадателен, а любовта му към кучета, котки, сърни... сигурно остана от самотните дни, които прекара в къщата на Джей.

Веднъж при нас дойде дядо Йонко, един прекрасен българин, който бе прекарал в Съединените щати около четиридесет години. Той ни предложи със съвместни усилия да си направим една градина с домати в двора на малката къща, която бяхме наели.

Изкопахме земята, посадихме храстите и зачакахме да се покажат доматите. Панталей беше безкрайно горд от усилията си, когато те започваха да напъпват и ставаха все по-червени и по-червени. Вече си представяхме как в един от близките дни ще ги сложим на масата и ще ги изядем, когато една вечер излязохме навън и какво да видим? Сърните си бяха пробили път и бяха изяли всичко, освен оградата и пръчките. Аз бях бесен, а Панталей стоеше с широко отворена уста и гледаше нагоре, сякаш доматите щяха да се върнат всеки момент.

Не след дълго ядът ми попремина и тогава малкият се доближи до мен.

- Татко, - каза той - нали другата година пак ще си направим градинка?

- Разбира се! - отговорих уверено аз. - Да не мислиш, Панче, че те са ни победили?

- Не, татко, нас никой не ни е победил. Само сърните са имали голям Великден. Нека другата година да нямаме ограда. Нека те да идват и да водят малките си, а пък ако ти не искаш, огради си твоята половина. Аз моята ще им я подаря.

Сега човекът с отворената уста бях аз, въпреки че Панталей си заслужи прегръдката.

Винаги се учудвах колко бързо малкият се учи на любов към всичко, заобиколен от изящната хармония между човека и природата, която тази страна му предлагаше в най-пречистен вид. Възхищавахме се как хората тук възпитават децата си на честност, точност и независимост. Как изграждаха в тях така необходимото чувство за уважение към парите и  справедливия бизнес.

Веднъж смесихме малко захар, вода и лимони и заведох малкия на пътя пред нашата къща. Набързо уредихме един импровизиран щанд за лимонада и малкото ми момче остана да продава еликсира чак докато всички ни съседи се изредиха, за да го похвалят и да му помогнат в бизнеса. Лимонадата имаше само символична цена и донесените вкъщи пари бяха много по-малко, отколкото похарчихме за приготвянето й. но по очите му личеше, че се чувства горд и пораснал. Радваше се, че е работил както мама и татко.

След като емоциите му поутихнаха той остави спечелените пари на масата, погледна ме многозначително и каза, че скоро щял да си купи нещо много важно.

Само след няколко дни вече се разхождахме с Панталей по улиците на Сан Франциско, за да видим как най-добре да изразходваме натрупаното от него малко богатство. Хранихме и галихме животните в зоологическата градина. Отбихме се в музея на изобретенията, където той можеше самичък да пипне и да види множество реализирани хрумвания на човешкия гений.

В края на нашата разходка, моят малък бизнесмен реши ловко да ме прекара през една от най-скъпите и най-забележителните туристически атракции в света - "Фишермен уорф". Тук в миналото, а и сега рибарите спират, за да разтоварят на брега планини от морски деликатеси, които Сан Франциско щеше да изяде само за един слънчев ден и една танцуваща нощ. Сега тук бе любимото място на богатите туристи, които отдавна бяха решили да се забавляват, без да мислят какво ще им струва това.

С малкото ми момче негласно се бяхме споразумели да минаваме бързо покрай скъпите атракции и да спираме дълго там, където можеше да си позволим да участваме. Поиграхме на почти всички електронни игри. Спряхме се пред музеите на ужасите, на треската за злато, восъчните фигури и, разбира се, на световните рекорди. Но във всички тях щяхме да влезем по-късно, когато Америка ни разреши да заживеем като истински американци.

Мисля, че вече бяхме похарчили около 20-25 долара, когато се случи най-страшното. Някъде зад ъгъла се чуваха звуците на великолепен саксофон. И двамата инстинктивно се запътихме към източника. Там се бяха събрали десетки хора и гледаха как един окъсан чернокож музикант свиреше най-първокласна музика. Този феномен предлагаше не само музиката си, но и някаква книга, на чиято корица се виждаше човек, който слиза по стълбите на самолет. Той беше заобиколен от стотици почитатели и отрупан с безброй цветя. В ръката си държеше малко куфарче за саксофон. Нещо в усмивката и в очите на легендарната личност от книгата и на този, който бе опънал до скъсване вратните си жили зад ъгъла, ми даде основание да мисля, че става въпрос за един и същ човек. Само че в първия случай той свиреше, за да разкраси живота на всички, а във втория - само за да остане жив.

Аплодисментите на околните ме изкараха от сладкия транс, в който беше изпаднал и тогава видях малкото ми момче, застанало точно пред човека, който свиреше. Панталей бъркаше в джобовете си и вадеше всичко, което беше спечелено от продадената лимонада. Съкровището му се изсипа в калъфа на музиканта. А другият го погали с големите си черни ръце и му даде да докосне с пръст саксофона. Хората наоколо започнаха да ръкопляскат отново, като ту поглеждаха към музиканта и малкия почитател, ту обръщаха очите си към мен. Сетих се, че също трябваше да ръкопляскам.

По пътя за дома в мен се потвърди чувството, че синът ми започва да възприема света не само с отворени уста и очи. Той съчетаваше впечатления и оформяше въпроси, които поставяха на истинско изпитание моята педагогическа подготовка и родителски подход.

Изглежда, че онзи, който му беше дал да пипне саксофона, го беше впечатлил много. И двамата за първи път заговорихме за музиката. За какво е, защо е, за кого е и кой ни кара нас, с мама, да свирим толкова много на хората. Карах бавно колата си и разказвах на малкия как тази магьосница музиката обсебва сърцата на хората. Как бавно се промъква в мислите и съдбите ни, как пречиства и възвисява, за да могат хората с чест и достойнство да застанат по-близо един до друг. Панталей малко се позамисли, когато му казах, че в резултат на тази луда въртележка от хора, пътища, любов и музика в края на краищата и той се е появил на белия свят.

 

***

Оттук нататък го оставих да пътува замислен и вперил поглед в широкия път напред. Когато колата спря пред дома ни, той се обърна изведнъж, прегърна ме силно и прошепна в ухото ми:

- Татко, в събота пак ще продавам лимонада! Нали?

 

 

ГРЕШИМ НЕПОПРАВИМО!

 

Още в Германия някой ми беше казал, че колкото повече държим на семейството, толкова повече шансовете ни за успех в Съединените щати се увеличават. Наистина, двете заплати позволяваха да се справим с наема, да се храним и обличаме както повечето американци. Ползвахме се с известни отстъпки при оформянето на годишните такси. Доброто семейство тук винаги разполага с по-голямо благоразположение от страна на работодатели, приятели, съседи, ако щете и на банките дори. Умерените доходи и мисълта за оцеляване не ни позволяваха да се правим на звезди и да харчим безразборно в късните вечери.

Понякога канехме свои близки познати, които надълго и нашироко ни разпитваха за това как живеят хората в България. Те се възхищаваха на куража, силата и волята на характерите, които ни бяха довели до тук.

Ние пък се учехме на голямото внимание и любезност, с които всеки се отнасяше към другия. Правеше ни впечатление изключителната съпричастност и готовност за подкрепа във всяка една ситуация, независимо дали хората, които разговаряха са далечни познати или близки приятели.

Господи, американците помнят имена и никак не обичат столовете! По силата на някаква традиция или етикет, всеки един от тях бродеше из стаята като иманярски детектор, за да открие имената на всички присъстващи и да се представи или бъде представен на този, който му трябва най-много тази вечер.

 

***

По това време българските семейства в Сан Франциско и околностите се брояха на пръсти и срещите ни с тях ставаха от дъжд на вятър. Повод за събирания бяха някои традиционни наши празници или пристигането на някой сънародник, който се нуждаеше от приятелска ръка и малко внимание, за да се усмихне и да продължи по-уверено напред. На тези сбирки всеки носеше по някакво българско ястие. Клюкарствахме за политика и познати хора. Пеехме и се радвахме на свободата си, но много от нас се опитваха тайно да нокаутират тази зла парясница носталгията, която все идва в неподходящото време, за да удари на някой своите подли шамари и да му каже - хей вие, нима не ви харесваше България? Но всички тези чувства се изпаряваха в момента, когато някой разтегнеше акордеона или надуеше кавала, за да се хванат нашенци и американци на най-лудото хоро, дето се е виело по поляните на съвременна Калифорния.

Тези мигове ме връщаха назад в детството, когато се надбягвахме с баща ми по пътеките на Витоша. Когато мама ме изпращаше да ставам ученик и, разбира се, лунните нощи край Панчарево и Пасарел, където свирех на моите приятели с китарата и се опитвах да пуша цигари, за да се харесам на първите си момичета.

Водехме относително спокоен и сигурен семеен живот, но погледите ни все бяха отправени към времето, което като грамадна сладка пита се търкаляше надолу по склоновете на битието. Искаше ни се някак си да го стигнем и още веднъж да откъснем от него един голям вкусен залък за себе си.

Четиридесет телевизионни канала непрекъснато ни обещаваха, че нашето богатство е лесно постижимо и то се крие зад ъгъла на първата напречна улица. Фантастични реклами и филми, показващи живота на най-висшите в американското общество, често поставяха желанията и въображенията пред истински непоносими изпитания. За нас двамата това беше особено болезнено, тъй като в България бяхме постигнали статут, който не ни задължаваше да мислим за парите, когато се забавлявахме или купувахме каквото и да е било.

Започнах да забелязвам, че Мариана става малко нетърпелива. Сигурен бях, че й липсва музиката, ръкоплясканията на хората, сцената. А това, което искахме да постигнем, беше някъде напред и за съжаление все още никак не се виждаше. Тежко беше, когато ми казваше:

- Тоди, в България можеш да постигнеш всичко, а тук...?

Знаех, че тази нова тревога ще отвори стари рани и цялата история със Съединените щати може да стигне до задънена улица.

Времето и събитията никак не работеха за нас. Обичайната толерантност един към друг вече се изчерпваше. Започнахме да си говорим по-твърдо и по-високо. Отговаряхме си с междуметия и едносрични думи. Артистичното ни взаимодействие на обществени места се превърна в хладно и категорично противодействие.

Малкият Панталей се разхождаше между нас, често замерян от остри думи, което раждаше в сърцето ми гняв и непоносимост.

Една сутрин като че ли и двамата решихме, че трябва да започнем деня с ракети и експлозии. Аз поглеждах нервно часовника и си мислех, че до началото на работното ми време остават броени минути. И както винаги, когато бързаш най-много, ще намериш нещата си най-бавно. Ризи, панталони, обувки, всичко се беше скрило от мен. Вече бях готов да изхвърча през вратата, когато зад мен се появи Мариана с един колкото неподходящ за момента, толкова и сериозен въпрос:

- Тоди, кой ще измие чиниите от снощи?

Аз се обърнах назад и веднага разбрах цялата сериозност на положението. Тя стоеше в средата на стаята, стиснала ръце и присвила очи, търсеща начин да ме върне обратно и може би да ми каже, че ние трябва да сме от тези, които прегърнати гледат как любовта им си отива.

Аз стоях пред нея изненадан както от въпроса, така и от решителността й да говорим точно сега. Моето мълчание като че ли й подейства лошо. Тя ме хвана за ризата и се опита да я разкъса. Гледах разплаканите й очи и знаех, че двамата грешим непоправимо.

Може би в този момент трябваше да я прегърна, за да усетим как сърцата ни все още бият в един и същи ритъм. Как любовта беше ни излъгала, че вече си е тръгнала. Трябваше да погледнем към ъгъла, където нашият Панталей вече се досещаше, че между нас се случва нещо много лошо.

За нещастие тази проклета моя гордост отново се намеси, аз се обърнах решително и се отправих към вратата.

Желанието на Мариана беше не само да ме спре. С цената на всичко тя искаше да разбере как ще продължим оттук нататък. В изблик на гняв и отчаяние, тя грабна слушалката и набра полицейското управление. На стълбите се спрях от виковете й.

- Иска да ме убие! Бързайте, елате у дома!

Сега вече всичко ми беше безразлично. Седнах на стълбите и зачаках полицаите. Не след дълго пристигнаха три тежко въоръжени коли, а от тях наскачаха шест-седем ченгета с извадени пищови и белезници. Някой ми обясни, че ще бъда арестуван като превантивна мярка, докато се изяснил случая.

Белезниците приковаха ръцете ми зад и ние всички тръгнахме по стълбите. Дори не ми се обръщаше назад, когато Мариана каза с тих глас на едно от ченгетата:

- Аз не исках да го арестувате. Аз...

 

***

в колата ми стана толкова смешно, че полицаите ме помислиха за побъркан. Мислех си как да посветя своя живот на красивото и доброто, а в замяна на това се озовах зад решетките. На моите "скрити криминални наклонности" се смаяха и всичките ми приятели, които дойдоха на посещение само няколко часа след задържането ми. След това прекарах една безкрайно интересна нощ с "цвета" на криминалния свят в Сан Франциско и околностите. Дори няколко от много важните ми разговори с тях останаха незавършени, тъй като на сутринта се появи опровержение на показанията, написано саморъчно от Мариана и аз трябваше да напусна килията.

Реших да прекарам деня сам в един от най-съмнителните барове на околността "Силвър Песо". Всичко ми беше безразлично и въобще не трепнах, когато половината от копелетата там ми казаха да затворя вратата, а другата половина да я отворя. Явно барът беше тяхна територия. Но това в момента хич не ме интересуваше. Когато видяха израза на лицето ми, те ме оставиха да вляза и да си поръчам каквото си поискам.

 

***

Прибрах се късно вечерта, много спокоен и много пиян. Мариана беше будна и стоеше в средата на стаята, като че ли не беше мръднала от вчерашния ден. Мисля, че казах добър вечер и бавно се приближих към леглото на сина ми. Панталей беше заспал дълбоко, а сънищата му като че ли го бяха отнесли от другата страна на земята, далече, далече от тази неспокойна къща. Косата му беше пригладена назад и аз знаех, че някой го беше галил дълго, преди той да заспи. Сега беше мой ред да го целуна, да го погаля и да му кажа:

- Панче, татко трябва да си тръгне. И най-важното е, че той никога няма да отиде далеч. Татко ще бъде винаги около тебе и от сега нататък ще живее само за теб.

Стори ми се, че малкият леко въздъхна в съня си, а аз бързо приготвих багажа и без да поглеждам никого повече, напуснах къщата ни.

 

 

МОЯТ ПРИЯТЕЛ ЛИ

 

Беше късно през нощта и аз карах бавно колата си из улиците на Сан Франциско - не знаех къде да отида. Спрях в един бар. Исках да пийна нещо, защото усещах, че вече изтрезнявам и ще ми стане много криво. В бара течеше безпрецедентно джамбуре. Както обикновено става по тези часове и места в Америка, няколко души веднага се опитаха да ме заговорят:

- Хей, от къде си? Как си? Имаш ли име?

Казах им, че съм българин и скоро целият бар знаеше, че пристигам директно от Близкия Изток. Хич не ми пукаше какъв и как ме наричаха. Важното беше, че ръцете им стояха на раменете ми. Чашите се вдигаха за наздравици, а от устата им чувах само едно:

- Браво! Велико! Добре дошъл при нас!

Барът беше шумен и готов да експлодира при всеки брейк на барабаните. Късният час, пушекът и алкохолът правеха всички щастливи. Някои танцуваха, други се целуваха. В един от ъглите се играеше пул, а в другия няколко изгладнели маратонци на нощните преживявания сърбаха супа от боб, единственият специалитет, който се предлагаше тук всяка нощ. До мен някакъв тип обсъждаше на много висок глас последните тенденции в международната политика. Негови слушателки бяха две проститутки, чиито остри гласове цепеха въздуха като дърворезачки. Всъщност, оказа се, че "политическият коментатор" беше моят близък приятел Ли Хаускипър, с когото се запознах преди около година и половина, когато семейството ни пристигна в Сан Франциско.

С вродената чувствителност на американец, той веднага позна, че вкъщи се е случило нещо неприятно. Предложи ми да се пренеса в неговия дом и опита да ми каже нещо успокоително. След това се преместихме на бара, поръчахме си водка и се държахме като казаци до края на нощта.

 

***

На другия ден Ли ме чакаше пред работа, за да ме заведе в едно малко тихо ресторантче, недалече от Сан Франциско. Поръчахме си световноизвестния отрезвител Реймос фис*

 

* Утринен коктейл, приготвен от джин, портокалов и лимонов сок, яйце, сметана и индийско орехче в строго определени пропорции. - Б. а.

 

И се загледахме във водите на Тихия океан.

 

***

Моят приятел беше направил пристигането ни в града триумфално, като уреди няколко обширни интервюта с най-големите вестници "Сан Франциско кроникъл" и "Сан Франциско екзаминър". Той беше толкова възхитен от нашите песни и смелост, че само за един ден ни издейства участия в четири телевизионни програми, в които разказахме къде сме били, как сме дошли и какво сме видели. Не му се искаше тази красива история да гръмне като дефектен балон и сигурно заради това мълчеше и не знаеше от къде да започне. Двамата винаги сме се разбирали отлично и това мълчание заедно с присъствието му тук, беше най-ценното, което можеше да ми бъде предложено в момента. По този начин разговарях по-уверено със себе си, знаейки че в най-трудния момент на моя живот, до мен седи истински приятел.

Исках времето да се търкулне бързо напред и Господ да раздаде новите ни съдби по възможно най-благосклонния начин. За сега трябваше да разчитаме само на себе си, за да преминем през това, което ни предлага настоящето, без да накърняваме миналото и без да усложняваме перспективите си за бъдещето.

Най-сетне Ли събра мислите в главата си и зададе въпрос, с който или искаше да започне нещо по сериозно като разговор или просто да запълни празното пространство.

- Тоди, как върви работата? Тия в Капитъл кредит държат ли се? - За мен това беше много верен ход, тъй като главата ми току-що щеше да се сцепи на две.

- Да, - отговорих му. - Капитъл кредит върви и аз все повече намирам мястото си в нея. В началото на следващия месец отваряме офис в Сити хол, в центъра на Сан Франциско и вероятно аз ще се заема  с нещата там. Ще има работа до побъркване.

- Сигурен съм, че това ще ти помогне много.

Ли се опита да засегне темата, заради която бяхме седнали тук. Реших да му кажа малко повече:

- Винаги, когато съм имал някакви лични проблеми, съм се потапял в работа до гуша. Неприятно ми е, когато съдбата ме блъска в гърба по неизвестни посоки. Иска ми се да се реализирам бързо и да правя пари. Това, че не успях да запазя семейството си, не означава че ние не трябва да си помагаме в случай на нужда. Освен това искам момчето ми да живее удобно и да се гордее с това, което сме постигнали.

Сега вече Ли искаше конкретно да разбере какво става между нас.

- Тоди, кажи ми, това раздяла ли е или развод?

- За сега и на двама ни е необходимо да живеем разделени. Мисля, че не трябва да бързаме с крайни решения в името на много неща.

Ли предпочете да завършим с тази полуоптимистична фраза, глътна остатъка от фиса си и ме удари по рамото:

- Хайде да вървим да чакаме заедно!

 

***

В хода на няколко телефонни разговора уточних с Мариана, че ще виждам Панталей в края на всяка седмица. През останалото време гледах да бъда ангажиран колкото се може повече, за да не броя звездите от прозореца на Ли.

Моят приятел ме влачеше по всевъзможни барове и клубове, за да ме измъкне от обзелата ме меланхолия. Той беше популярна личност в Сан Франциско и се опитваше да ме представи едва ли не на целия град.

А в късните нощни часове кроях къде ще заведа Панталей и как ще прекараме времето си заедно, когато го имах.

 С Мариана избягвахме да се виждаме, освен в края на седмицата, когато взимах сина си при мен. Ако имахме да си кажем нещо, правехме го бързо и хладно, за да не покаже някой на другия, че се е натъжил или съжалява за нещо.

Веднъж Панталей беше отишъл някъде на гости в съседите. Тя отвори вратата, застана пред мен и с наведен поглед ми посочи да вляза. Каза ми, че иска да поговорим за Панталей и още някои недовършени неща.

Още с влизането обаче, устните ни се сляха в продължителна, малко болезнена целувка. Започнах да я събличам бавно и внимателно в средата на стаята, защото не знаех до къде ще иска да стигне в тази луда игра. Тя ме остави да целувам жадно и мокро гърдите й, което направи нашия сексуален порив практически необратим.

Любовта не винаги е била весела, истински свободна и пълна с изненади. Приближавахме се към леглото без съмнение, че ще се любим както никога досега.

 

***

Малко преди да усетим белия хлад на чаршафите, тя се спря и ми каза:

- Подадох молба за развод.

Направих се, че не чувам, но знаех, че оттук нататък всяка наша ласка и прегръдка са последни.

Това ме правеше по-чувствителен към всичко, до което се докосвах в този миг.

Затормозената ни психика ни изпълваше с желание да оставим незабравими спомени в любовната си биография. Всяка ласка беше силна и завладяваща. Всеки от нас като че ли искаше да вземе всичко свое от другия, да го сложи на скрито място в сърцето си и така да продължи напред сам.

И този път щастието премина като електричество през телата ни. Жаждата за въздух ни караше да се усмихваме леко. Нямаше нужда от никакви излишни думи. Знаех часа и мястото на нашата последна среща. Облякох се бързо и се отправих обратно към Сан Франциско.

 

***

Една вечер Ли ме заведе в един от баровете, където се събираха запалянковци на американския футбол. Единственото общо между тази смъртоносна игра и европейския футбол беше, че и двете се играят върху затревен терен. Тук става въпроси за тежки удари и жестоки пробиви. За игра с ръце, крака и тяло, в която участват подбрани тежкотонажници, получаващи милиони долари само защото с устрема си могат да съборят дори Берлинската стена. Този род футбол е голяма слабост на американците. Единствено те разбират скритата стратегия в тази бутаница и са готови да превърнат местните барове в зверилници, независимо дали любимият им отбор губи или печели играта. "Вашинигтон бар енд грил" беше разделен на два лагера, а очите на всички бяха отправени към телевизионния екран, където двата противникови отбора се гласяха да се изядат един друг. Сервитьорите ловко се гмуркаха в разярената тълпа, за да изпълнят тълпа, за да изпълнят зачестилите поръчки. Аз се бях дръпнал в един ъгъл и сърбах скоч, за да не преча на тези, които истински разбират и шумно подкрепят своя отбор.

Паднаха първите голове, звъннаха чашите, а множеството чистосърдечни псувни събудиха подозрението на няколко луксозно облечени дами, които напразно се опитваха един "ужасно важен" рожден ден.

Докато отпивах първите глътки от новия скоч, Ли се приближи тайнствено, като че ли не искаше някой да го види, че разговаря с мен.

- Тоди, в този бар или с нас, или с тях! - И той посочи уплашените дами от масата с рождения ден. - Както си се забил в ъгъла и се наливаш? Ела да те направя американец!

Взех чашата си и се придвижих напред, но изглежда попаднах точно на границата между привържениците на двата противникови отбора. Моята некомпетентност и необвързаност ме караха да подкрепям еднакво възторжено и двата отбора, което предизвика смут сред тези, които ме заобикаляха. Ли усети, че ставам център на заострено внимание и реши да ме измъкне от полесражението, преди някой да ме е цапардосал по главата. Лицето му светна от удоволствие, когато минавайки покрай празничната маса с луксозните дами, разпозна там една своя стара позната Мария-Луиза. Той обясни на всички, че вместо витамините си преди малко съм лапнал две "испански мухи" и футболната игра ми ставала все по-скучна. Господи, така се изненадах от това представяне, че в този момент ми се прииска де са превърна на кон! До масата ме задържаха любезните покани и сърдечните усмивки. Почувствах се желан, седнах и благодарих.

Струва ми се, от тук започна втората неофициална част от великия рожден ден на сеньора Луиза. Стандартните фрази на запознаването и опознаването съкратихме до минимум. Леките дози алкохол и емоционалната близост между мен и италианката, дадоха добра представа как се забавляват европейците. Как силата на традициите, чувството за хумор, взаимният респект ги прави силни партньори, особено сред дами, които мигат твърде често и удължават междуметията             си до безкрайност.

Луиза беше чистокръвна италианка - леко пълна, много шумна и малко тъжна. По-късно тя ми обясни, че празнува не само 45-тия си рожден ден, но и развода с мъжа си, който отлетял за Лондон с някаква курва. Сега Луиза живеела с трите си момиченца - на шест, седем и единадесет години и била щастлива... почти щастлива.

Когато пристигна празничната торта, измъкнах от джоба си малката хармоника и си позволих да изсвиря един джазиран вариант на "Хепи бърдей". В този момент дори част от запалянковците не се поколебаха да напуснат местата си край телевизора и се присъединиха към нас, за да изпеем всички заедно традиционният валс за рожденичката.

Слава Богу, приближаваше два часа през нощта. Иначе рожденият ден на Луиза щеше да се превърне в национален празник. В два часа Сан Франциско престава да пие алкохол. Хората тук възприемат тази разпоредба доста хладнокръвно, защото знаят, че ако някой бар или ресторант я наруши, собственикът ще бъде безмилостно глобен, а заведението ще бъде затворено за сериозен период от време. Започнахме бавно да изоставяме "Вашингтон бар енд грил" на малки шушукащи групи. С Ли бяхме достатъчно уморени и желанието  ни да плеснем с криле беше единодушно. Обещахме приятелството си на луксозните дами и след няколко драматични сбогувания се измъкнахме през вратата. В джоба си стисках визитката на сеньора Луиза, на гърба на която с едри букви беше изписано: "Обади се, глупако!"

 

 

ПРИЯТЕЛИТЕ НА ПАНТАЛЕЙ

 

Вече няколко седмици живея сам в града, но все повече и повече се убеждавам, че съм се научил да се сражавам с тъгата. Бях си втълпил някак си, че финансовият просперитет дава повече възможност за човешко щастие. Умишлено се товарех с много  работа, за да блокирам сантименталната си предразположеност. Търсех приятели, а тук ги намирах много, и лесно, и бързо. Американците са безкрайно съпричастни към съдбата на всеки средно добър човек, особено когато животът реше да го изпита още веднъж.

Най-важно от всичко това беше, че момчето ми растеше бързо и оставяше семейните събития да се развиват самостоятелно, встрани от детството, което му принадлежеше.

Един ден Панталей ми позвъни по телефона и аз усетих, че беше много развълнуван. Той винаги се радваше когато свирех пред хората и особено горд се чувстваше, когато сред слушателите имаше негови приятели и връстници. Сега ме беше подредил с едно участие пред децата от неговото училище и ме молеше, макар и сам, да не отказвам поканата. Приех и на следващия ден се изправих на една импровизирана сцена, заобиколен от стотина чифта любопитни, мили и много доверчиви детски очи. Те ме разпитваха за всичко - защо китарата има 12 струни, как свиря едновременно с нея  и хармониката на врата ми, къде се намира България и има ли там електронни игри. Аз им свирех, разказвах им за далечната страна, от която дойдохме с Панталей, за хората там, които се учеха, също като тях, които се радваха, прегръщаха, целуваха и обичаха - също като тях. Накрая раздадох на най-ентусиазираните музиканти купчина мараки, клавеси, дайрета и други звукопроизвеждащи дрънкулки, за да завършим този "феноменален спектакъл" с такъв радостен шум, че за организирането на финалната част ни бяха необходими около десет минути.

Тръгнах си много щастлив, а Панчето ме изпрати чак до външната врата, увесил фамилиарно ръката си върху дебелия колан на джинсите ми. Ръкоплясканията на неговите съученици чувах дълго след себе си.

На другия ден пощенският раздавач се качи до апартамента, за да може да ми връчи около стотина писма, чиито изпращачи бяха моите приятели от училището на Панталей.

Всички те ме бяха нарисували как им свиря с китарата, а от старателния детски почерк разбирах, че ми благодарят от сърце. В този ден дълго си мислих дали цял живот не бих свирил само заради такива много искрени и чисти ситуации.

 

***

Тази събота и неделя, както и миналите няколко, му бях подготвил тежка програма. Когато чу клаксона на колата ми, той изхвърча пред къщата и направи един впечатлителен спринт на място. След това се затича напред с бойния вик: Даа...д!*

 

* "Дад" - Амер. - татко. - Б. а.

 

Сега настъпи време и за моята голяма изненада. Отворих задната врата на автомобила и от задната седалка го зяпнаха три чифта любопитни очи. Там се бяха настанили Камила, Джея и Джулия, трите малки госпожици на Мария-Луиза, които ни бяха поверени за съботния ден. Всички единодушно решихме, че можем да започнем уикенда като се разходим по плажа под Голдън гейт бридж. Там малките палавници събираха камъни, скараха се и се обикнаха и по-добре така, защото от сега нататък в детството си те винаги щяха да бъдат заедно.

Решихме първо пеша да се разходим до мястото, откъдето се виждаше изкуствения остров, който някой си беше построил, за да живее там. Той беше много интересен, защото на повърхността му се виждаха различни видове палми, растителност, лодки, а под повърхността му беше уреден суперлуксозен апартамент с изглед към... дъното. Исках децата да го видят, защото от вестника разбрах, че островът щял да отплава някъде по на Юг.

 

След като се умориха от дългата разходка, решихме да си направим сами обяд върху едно барбекю*

 

* Барбекю - практично изработена скара за пикник. - Б. а.

 

, което някакъв добряк беше монтирал на брега за такива като нас. Камила, Джулия и Джея се заеха с приготвянето на скарата, докато ние с Панталей се справихме с напитките, подредихме пластмасовите чинии и изпуснахме пилешките бутчета в пясъка, за да не си помислят госпожиците, че сме толкова безупречни. Справихме се с всичко и обядът беше великолепен. Малките бяха пъргави и действаха като миниатюрни роботчета. Само за няколко секунди на мястото, където бяхме опнали трапезата, не остана дори троха. Хартиени, пластмасови или железни отпадъци бяха разпределени в отделни торбички, които по-късно щяха да отидат в отделни кофи за боклук. Малките знаеха добре, че с това помагат на Америка да върви напред.

След около час групата вече пътешестваше с едно малко корабче около Сан Франциско и се наслаждаваше на красотите му.

Минахме близо до Ейнджъл айлънд, островче, което принадлежеше на федералното правителство. То ревниво пазеше девствената красота на тази местност, като даваше възможност на всички да я видят, но на никой да я притежава. Направихме пълен кръг около Ейнджъл айлънд и се отправихме право към местността Белведере, където живееха едни от най-богатите хора на Америка. По склоновете на приказния хълм, потънали в зеленина, бяха издигнати десетки малки замъчета с директен изглед към Сиско. Собствениците на тези имоти бяха главно наследници на стари американски фамилии, чиито плахи инвестиции в миналото сега се бяха превърнали в многомилионни, многомилиардни империи.

Следващата атракция беше Ричмънд бридж, най-дългият от трите моста край Сан Франциско. Малките се загледаха по бързите коли, минаващи по това чудо на човешкото творение, докато аз преминах малко назад по палубата по палубата, за да насладя на един друг остров, който представляваше специален интерес за хората, живеещи тук. Той беше красив и пуст, тъй като въпреки необикновено ниската му цена, никой не искаше да го купи. Причината беше, че на този малък остров се кръстосваха границите на три области с различни таксови системи и закони. Това означаваше, че данъкоплатецът трябваше да води тройно счетоводство за всичко, което става на територията му. И досега той продължава да съществува необезпокояван от никого. Още една забавна пародия на американското законодателство.

Сега корабчето премина бавно край зловещият затвор Сан Куентин. Тук при изключителни мерки за сигурност и прекрасен изглед към Сан Франциско чакат и понякога получават присъдите си едни от най-големите експерти на международната престъпност. Сан Куентин винаги ме е карал да потрепервам. Все ми се струва, че точно сега там някой се гърчи в газовата камера, и плаща всичките си грехове без остатък.

Сигурно на времето около Сан Франциско са се въртяли доста палавници, тъй като само след един широк завой на корабчето, се озовахме пред още един затвор - Алкатрас. Той също гледа към Сан Франциско и е разположен върху остров. Студените води на Тихия океан и акулите се ползват като допълнителни мерки за сигурност срещу нарушителите на правилника. На времето Алкатрас е оказвал "гостоприемство" си на самия Ал Капоне, а по-късно тук са били изолирани пришълци от Далечния Изток. Само двама виетнамци са дръзнали да преплуват водите на Пасифика, но се предполага, че акулите са им показали пътя към вечността. Иначе положението на острова било спокойно. Спасение нямало!

Приближаването към Голдън гейт бридж винаги е предизвиквало всеобщо възхищение. Той е най-първият от мостовете тук и най-красивият от тях. Хора от четирите краища на света идват, за да го видят и да се поразходят по това уникално творение на човешкия гений, по този паметник на американския практицизъм и вдъхновение. Голдън гейт не е само красота. Той е и история, която по-възрастните разказват на децата тук, за да предизвикат в тях любов и уважение към тези, които са забъркали бетона и са го впили в дъното на океана, към тези, които са лазели по железните конструкции със своите оксижени и чукове, а също и към онези, които не можали да достигнат върха, а политнали нелепо надолу към бездните, без дори да могат да се оплетат в спасителните мрежи. Голдън гейт е бил и ще си остане мостът на мостовете.

Сега вече се приближавахме към Сан Франциско и виждахме правите улици пресичащи града от единия до другия край. В някои случаи те бяха толкова стръмни, че само туристите си позволяваха да им се възхищават, но не и тези, които трябваше да минават по тях всеки ден. Виждаше се и шоколадовата фабрика Джирардели, която по правило предизвиква групови преглъщания и облизвания. Децата се сетиха за нещо и бързо се втурнаха към лавката на корабчето. Когато се върнаха, продукцията на Джирардели пълнеше джобовете им, а лицата им грееха.

Моста "Бей бридж" беше последната атракция, която успяхме да видим. Той много прилича на Ричмонд бридж и обслужва ежедневно повече от милион автомобилисти. Него също го харесват и обичат, защото е част от пейзажа на Сан Франциско. Построен е с пълна сеизмична готовност, като повечето от сградите тук. Но хората все мислят, че той малко ги е предал, защото се огъна лошо пред силата на поредния природен земетръс.

 

***

Със слизането на брега чух викове - гладни сме, гладни сме! И бях сигурен, че това е моята група. Децата бяха забелязали своя любим ресторант Макдоналдс точно на един от ъглите, покрай които трябваше да минем. Отправихме се натам, за да завършим приятното пътуване и да се възнаградим за доброто поведение.

Тези дни Макдоналдс си беше позволил да повиши температурата на хамбургерите с десет градуса, което забавяше малко хода на обслужването. Сега клиентите получаваха своята поръчка не за обичайните тридесет секунди, а трябваше да чакат от четиридесет и пет секунди до една минута. Още от вратата ни посрещна радостна новина. Предпочитаният от всички Биг Маг тази седмица се продаваше на специална цена, и само за 99 цента - цената на един от тях , можехме да си купим два големи, триетажни хамбургера. Тази отстъпка се правеше, за да се привлекат отново хората, които бяха разочаровани от забавеното обслужване във веригата, поради нововъведенията. Корпорацията бе решила да не прави промени с температурата на продукта и само след няколко секунди групата беше на масата, готова за късен обяд.

Американците посещават веригата Макдоналдс главно по три причини. Първо, защото искат да се нахранят светкавично. Второ, защото децата им ги дърпат натам. И трето, защото могат да получат поръчката си направо в колата.

Моят случай беше ясен. Само след няколко секунди две от масите бяха отрупани с красиво нарязани салати, различни шарени опаковки с хамбургери, панирани рибени филета, топли ябълкови пайове, шейкове, сладоледи и какво ли не друго. Този олимпийски пир приключи неимоверно бързо и усмивките отново грейнаха. Всеки носеше малки сувенири от Макдоналдс и ние вече се бяхме запътили към Кейбъл бар.

Това е един от най-старите и най-весели трамваи, които все още може да се видят по улиците на Сан Франциско. Неговата скорост на движение не надминаваше повече от тази на бързащ пешеходец, но радостния звън на камбанките, баирите, по които се катери и грамадния лост, с който ватманът контролираше хода, го правеха особено популярен сред хората, живеещи в града, и тези, идващи да го видят отдалече. По тротоарите, от прозорците на къщите, отвсякъде се сипеха одобрителни усмивки. Всички се радваха, че ние се возим на трамвай.

От началото на пътешествието до края изминаха само 15-20 минути, което означаваше, че Сан Франциско е град на пешеходците. Последната спирка приличаше на театър. Един малък оркестър свиреше великолепен джаз. А стотина души, които очакваха да вземат трамвая в обратна посока, ни ръкопляскаха радостно също като на успешно приземил се самолет.

Скочихме от трамвая и бързо се отправихме към колата. Времето беше напреднало, а и програмата за деня изглеждаше преизпълнена. По пътя към дома трите момичета ме възнаградиха с много целувки и прегръдки, произтичащи директно от вроденото им чувство за благодарност и уважение. На вратата се разделихме с нови уговорки и обещания за следващата седмица.

Най-сетне останахме сами с моя Панталей. Той беше изморен и мълчалив, но силно стискаше дясното ми рамо, защото знаеше, че обичах това.

- Благодаря ти много, татко!

Видях го, че ме гледа право в очите и знаех, че сега го имам повече от всякога.

 

***

На следващата сутрин бързо подготвихме малкия му багаж, запалихме колата и се отправихме към Ларкспър. Трябваше да го оставя на Мариана, защото в службата ме повикаха по спешност. По пътя за дома Панчето отново заспа и когато стигнахме трябваше да го занеса на ръце до вратата. Почуках с крак и не след дълго Мариана отвори. Влязох навътре и исках да го оставя така заспал върху някое от леглата. За съжаление едно от тях вече беше заето. Някакъв мъж се размърда, повдигна се и попита какво става. Но когато ме видя в средата на стаята, с детето на ръце, явно се сети за нещо и се покри с одеялото. Останалото беше само между мен и Мариана. Сега пак стояхме един срещу друг и се гледахме, като че ли някой беше ударил много грешен акорд. Чакахме безмълвни, докато любовта в мен и в нея си взе последно сбогом.
ОЩЕ МАЛКО МУЗИКА

 

Ли Хаускипър щеше да остане през следващите няколко седмици в Лос Анджелис и аз се ужасявах от мисълта, че трябваше да прекарам вечерите си сам. Тормозех се от факта, че опитът да създам семейно щастие пропадна като пясъчна кула. Апатията ме беше стиснала здраво за гушата и отнемаше голяма част от съпротивителните ми сили. Почувствах се обеднял и дяволски пропаднал. Автоматично ходех и се връщах от работа, а през останалото време се затварях в стаята си и чаках болката да отмине, ако въобще тя можеше да отмине.

Един ден се прибрах и забелязах китарата си подпряна в ъгъла. Усмихнах се, защото си спомних, че не бях й обръщал внимание от месеци насам. Тя не заслужаваше подобно отношение, тъй като винаги е била в ръцете ми, когато щастието или нещастието потропа на вратата. Сега ми се прииска да дрънна някакво старо парче, но докато я настройвах, през главата ми бързо премина нова мисъл. Скочих от канапето, мушнах я в калъфа и се запътих към центъра на Сиско. Там имах приятел, който държеше европейски ресторант и ми се струваше, че атмосферата в него можеше да бъде допълнена от малко музика.

Джозеф се зарадва много като ме видя и веднага ми поръча нещо за пиене. Седнахме на бара и накратко му разказах последните събития около себе си. Джозеф беше чешки емигрант и в отношенията ни към определени ситуации често намирахме сходство. Преди няколко години той също се беше развел, тук, в САЩ и сега се мъчеше да ме убеди, че в тази страна човек не бива да се разкисва дори за секунда.

Изведнъж той забеляза китарата и дори без да ме пита за какво я мъкна, се обърна към клиентите и каза, че тази вечер ще има джамбуре. Джозеф не се консултира с мен дори когато отиде до телефона и се обади на няколко свои познати със същата информация. Партито се оформяше към 11 часа тази вечер. Единственото, което го помолих, когато се върна беше да се обади на Мария-Луиза. Тя отдавна искаше да чуе как дрънкам на китарата.

Към 11 часа заведението беше препълнено от редовните клиенти на Джозеф и тези, които бяха поканени от него. Сеньора Луиза също не закъсня. Тя беше довела със себе си част от луксозните дами, с които прекара рождения си ден. Част от клиентите бяха вече на градус и аплодисментите започнаха още когато ставах от стола, за да се придвижа към малката сцена. Влязох в ритъма на ръкоплясканията им с няколко руско-цигански песни, което ги накара да скочат, да затанцуват със затворени очи, и ръце вдигнати високо във въздуха. Много от хората тук бяха имигранти от Европа и музиката ги трогваше до дъното на душата им.

Свирех всичко, което ми преминеше през главата. От "Аз си имах две съседки" до "Кънтри роудс", от ръченица до реге и фънк. Някъде посреднощ се сетих за една великолепна италианска песен "Бона сера сеньорина, бона сера!". С нея поднесох комплиментите си към Мария-Луиза и нейните приятелки.

След това представление останах до късно в веселите компании, защото знаех, че ако си тръгна, самотата ще ме пребие. Налях се здравата със скоч. А на другия ден закъснях за работа по причини, които бяха ясни на всички още с отварянето на вратата на офиса.

Никой не ме попита нищо, но в очите на всички се четеше загриженост. Аз бях този, който набързо трябваше да прегледам извършената работа през изминалия ден, да направя плана за това, което трябваше да се случи днес и да раздам индивидуалните задачи. А всичко, което можех да направя сега, беше да се приближа бавно към бюрото и да помоля Господа да ми върне онази сила, която крепеше главата ми вдигната нагоре.

 

***

Някъде по обяд по телефона се обади Мария-Луиза.

- Чао, бело! Ко ме ва?*

 

* Здравей, приятелче! Как си? - Б.а.

 

Отговорих бързо на поздрава и на благодарностите за прекараната приятна вечер. По време на разговора тя ме информира, че открива луксозен италиански ресторант в средата на Норт бийч, италианската част на Сан Франциско. Помоли ме да мина вечерта и да дрънна няколко песни за тези, които ще присъстват на освещаването. Имах намерение да прекарам една възстановителна вечер, но тя ме трогна и с новината, че е открила един прекрасен апартамент за мен в близост с нейното заведение. Мисля, че тя ми помагаше да организирам живота си, като се опитваше да ме отдръпне леко от вечно празнуващият Ли Хаускипър и ми предлагаше възможност да изпълнявам музиката си пред по-голяма и по-сериозна публика.

След работа се прибрах вкъщи и се подложих на спешна реанимация. Един продължителен душ и два аспирина свършиха прекрасна работа, а моят приятел Ли, който току-що се прибираше, за да си почине вкъщи, направи само кръгом и двамата се отправихме към "Пастичи" - новия ресторант на сеньора Луиза.

 

***

организацията по откриването беше безупречна. Имаше гости от почти петте континента на земята. Залата беше разделена на четири части. В единия край беше бюфета, по-навътре се играеха хазартни игри, футболните запалянковци бяха изолирани близо до кухнята, а до прозореца беше детската градина.

Още с влизането Мария-Луиза и Ли проведоха някакъв заговорнически разговор, след което тя се отправи към телефона. А Ли ми съобщи, че тази вечер ще има приятни изненади.

Не беше изминал и час, а с моя приятел вече бяхме в центъра на вниманието. Аз с историите си за музиката и другия свят, а Ли с безотказния си рефлекс за обогатяване на обществените контакти. Той беше най-енергичната "социална пеперуда", която можеше да си представи човешкото въображение.

Поведението на италианската група на този празник, представляваща мнозинството от гостите, даваше неотразим тласък на цялостното настроение. Тези шумни момчета и момичета бяха отговорни поне за 90 процента от високите децибели. Те не се шегуваха нито с напитките, нито с храната. Беснееха на политически теми, сблъскваха се кулинарни експерти, псуваха, флиртуваха, а после пак се прегръщаха и пак се целуваха.

Току-що ми бяха напълнили чашата с великолепното "Бароло"*

 

* Тежко, тъмночервено италианско вино с характерен мирис на танин. - Б. а.

 

, когато видях  моята добра позната Вера Бо. Тя беше вицепрезидент на един от клоновете на "Бенк ъф Америка" и беше популярна с това, че след третата чаша с вино, развиваше активна консултантска дейност, независимо от мястото и времето. Сега тя сигурно държеше пета или шеста чаша, говореше разпалено и хълцаше на равни интервали. Слушателите притваряха очи винаги, когато Вера се готвеше да изхълца, което ме караше да мисля, че те наистина я слушат и в някои отношения дори й съчувстват.

Мексиканската група като че ли беше дошла на празника за да забогатее. Момчетата хвърляха заровете, та пушек се вдигаше. Весело ми стана, когато минах покрай един от тях, който си обеща да пие, да яде и да пуши чужди цигари до края на вечерта, за да балансира голямата парична загуба, която току-що бе претърпял.

Около мексиканците и хазарта се въртеше и един руснак, който говореше развален испански. В този момент до мен се приближи Мария-Луиза и ми обясни, че Серьожа дошъл в Съединените щати преди две години без да знае никакъв чужд език. Затворил се вкъщи, за да изучава английски по телевизията, но явно попаднал испанския канал и ето го сега се върти само около мексиканците.

На това мило джамбуре се срещнах с един от бившите изпълнители на Джеферсън Ейърплейн, заместник-кмета на Сан Франциско и една очарователна журналистка от вестник "Сан Франциско екзаминър", която се опитваше да ми втълпи, че съм незаконен син на популярния актьор Омар Шариф.

Аз винаги усещам, когато някой се опитва да ме разпознае в гръб. Странното чувство ме накара и този път да се обърна, за да видя, че до вратата беше застанала Мариана. Веднага се сетих за заговора между Ли Хаускипър и сеньора Луиза, но се изненадах, че тяхната покана е била приета толкова светкавично. Тя седна на бара и повече не ме погледна, тъй като един много любезен мъж й асистираше във всяко едно отношение.

Разгорещената тълпа веднага забеляза красивата дама с китарата. Отвсякъде се чуваше - "Къмон, летс гоу!"*

 

* Хайде да започваме! - амер. - Б. а.

 

Мариана внимателно взе китарата и с лека усмивка премина през образувания кордон. За първи път я виждах как застава на сцената сама, как сама запява песните ни. Всичко това беше направено с много професионализъм и лекота. Но и най-малкото й затруднение ме караше да се чувствам като шофьор, седнал от страната на пътника.

 

***

Вероятно, за да не сантиментализира обстановката, Мариана избра да не изпълнява песни, които бях написал за нас. Тя пееше много красиво и с голямо чувство. Хората я посрещнаха с благодарност, но ритъмът на музиката й не можа да съвпадне с темпото на джамбурето, което скоро щеше да достигне кулминация.

В този момент Ли и Луиза донесоха китарата ми и буквално ме избутаха на сцената. Мариана леко се дръпна, за да направи място и за мен. Погледнахме се малко намръщено, но това като че ли ни поразсмя. В следващия миг дванадесетструнният ни "Овейшън" застреля шума на тълпата. Много от присъстващите се споглеждаха като че ли се опитваха да намерят отговор на създалата се нова ситуация. Няколко бързи мелодии и комерсиални кънтри-рока приведоха в движение и най-безучастните.

Джамбурето набираше пара, а ние, доближили главите си пред микрофона, се опитвахме да се преборим със собствените си емоции и гордост. Пеехме наистина добре, но някакво чувство на вина дърпаше главите ни надолу. Липсваше обичайната ни сърдечност, взаимност. Лесно е да пееш, когато си влюбен! А сега всичко беше фабрично, изкуствено. И все пак професионално!

В края на една от песните забелязах, че по страните на Мариана се появява руменина, а устните й потрепват. Тя гледаше в пода, но знаех, че в очите й има сълзи. Бързо свалих китарата от гърба си и под бурните аплодисменти на всички присъстващи обявих края на най-последното ни шоу.

Човекът, който съпровождаше Мариана й помогна да прибере китарата в калъфа и двамата бързо напуснаха заведението. Аз се присъединих към Мария-Луиза, която вместо да ме поздрави, въздъхна и напълни чашата си с вино.

- Знаеш ли, амико мио, ти си добър музикант. Повече бих се радвала ако вечер те виждам тук с китарата.

 

 

БЛАГОДАРЯ, АМИКО МИО!

 

Приятелските отношения между Ли и една от местните каубойки се бяха задълбочили. Струваше ми се, че двамата щяха да заживеят заедно. В този смисъл предложението на Мария-Луиза да се преместя в един апартамент близо до "Пастичи" беше напълно приемливо.

Сега вече работех на две места, получавах две заплати и забелязвах как Луиза интензивно ме подготвя да поема функциите й в ресторанта.

Само след няколко месеца бях готов практически да заместя всеки от бармана до счетоводителя.

Един ден тя ме повика при себе си и ми каза:

- Тоди, амико мио, мисля че започвам да се уморявам от цялата тази въртележка. Обичам бизнеса си, но не мога да го управлявам, когато знам, че трите ми деца ме чакат вкъщи. Искам мениджър за ресторанта и знам, че той трябва да бъде италианец, който добре познава кухнята и капризите на клиентите. Ти, обаче, научи бизнеса бързо и събра всички около себе си с китарата. Сега ще трябва да го направиш и без нея. Ще го направиш заради мен, заради себе си и тези, които носим на гърба си.

 

***

Така неочаквано се впуснах в една авантюра, която ме изпълваше с много емоции, но изискваше почти нечовешки труд. Първият ми помощник беше един от най-добрите експерти на италианската кухня - старият Ромоло. С него прекарахме дни и нощи над чаши със "Самбука" и листове хартия - селекционирахме най-доброто, което неговата страна можеше да предложи на Америка.

Структурата на ресторантската система беше опростена и ефективна. Хората, които работеха в нея се чувстваха удобно и действаха бързо. Не след дълго в Сан Франциско се появи още един "Пастичи" и още един. Сега Луиза ме тупаше не само по рамото, но и увеличаваше заплатата ми с по двадесет процента при откриването на всяко ново заведение.

Късно вечер се събирах с приятели мениджъри и собственици на италиански ресторанти в Сан Франциско. Чувствах се удобно, когато обсъждахме бизнеса по простата причина, че нашите ресторанти работеха като швейцарски часовници. Те ми имаха доверие и често се отнасяха към мен като към рефер, който ще трябва да реши някои от техните многобройни спорове. По-късно разбрах, че много от тях са били свързани с мафията и незаконни търговии. Но колкото до мен, те винаги и незаконни търговии. Но колкото до мен, те винаги са се отнасяли честно и са заставали зад гърба ми във всяка трудна ситуация.

Мария-Луиза беше доволна от създаването на веригата, но не мислеше за по-нататъшно разгръщане, тъй като средствата, които получаваше от нея, бяха предостатъчни. Сега всеки беше безупречно обучен за работата, която изпълняваше. Отделните функции бяха подробно описани, а правилата се бяха превърнали в динамичен стереотип на персонала.

Една вечер тя ме покани във "Вашингтон бар енд грил", където всъщност преди повече от четири години се бяхме срещнали. Поръча си чаша тъмно "Бароло" и ми каза:

- Слушай, амико мио, виждам как работеше като лъв заради себе си и заради мен. Повярвах ти и не се излъгах. Сега съм горда, когато клиентите влизат в ресторантите ми или сядам на маса с колеги. Ти ме подкрепи, когато не знаех с кого и на къде точно да поема. Сега, след като всеки знае задълженията си и всичко върви по вода, искам да ти помогна, за да бъдеш по-щастлив. Ето ти плана за действие.

Моята малка дъщеря Джулия трябваше да напише свободно съчинение в училище за най-добрия човек, когото познава. Тя веднага се сетила за тебе и сам се убеди какво е направила.

Сеньора Луиза ми подаде един откъснат лист от тетрадка, на който старателно беше написано: Джулия Гюрон. По-нататък следваше:

"Най-добрият човек, когото познавам е Тодор Трайчев. Той емигрира от България заедно с Панталей и жена си Мариана. Когато дойде в САЩ, се срещна с майка ми Мария-Луиза и много й помогна, за да отвори ресторанта "Пастичи". Тоди работеше от сутрин до вечер, но сестрите ми Камила, Джея и аз, както и неговият син Панталей, винаги чакахме събота и неделя, когато той щеше да ни заведе в планината Тамъл паяс, на разходка с кораб или щеше да ни учи да плуваме и да играем тенис. Тоди има добро  сърце и е честен. Това чух от мама няколко пъти - веднъж, когато говореше по телефона и втори път, когато отваряше хладилника, за да ни даде вечеря.

Той има много приятели, но ние със сестрите ми ще го пазим най-много. Панталей ще ни помага."

Едва не се просълзих. Добре, че Мария-Луиза продължи:

- С това малко парче хартия и всички материали за теб в "Сан Франциско кроникъл", "Екзаминър", във "Фокус" ще трябва да отидеш при собственика на "Алта Мира" в Салсалито. Той ме помоли да му препоръчам някой, който ще бъде способен да управлява бизнеса му. Мисля, че той ще те хареса много. Това е голям шанс и аз не мога да те задържа.

Последна вечер в "Пастичи" чувствах, че се разделям с нещо, което ми принадлежеше и нещо, на което принадлежах. Както обикновено светлината на лампите намаля, а главата и тялото се чувствах една сладка умора. Напълних чашата си с тежко "Бароло" и помолих да ми донесат китарата. Много ми се искаше да изсвиря нещо на някого. Може би на окъснелите двойки по ъглите, на Мария-Луиза, която стана един от най-добрите ми приятели или на себе си, защото ми беше страшно, страшно необходимо.

 

 

МАЛКО ОТ ЕЖЕДНЕВИЕТО

 

Дали бяха утайките в сърцето ми или горещата обич към Панталей, но нещо ме караше да се връщам често в мислите си към малката къщичка край Сан Франциско. Малко съжалявах, че едва след като се разделихме с Мариана, започнахме по-уверено да усещаме и налучкваме пътищата си в тази страна. Аз вече получавах достатъчно пари и никак не приличах на стъписан емигрант.

Мариана от своя страна опита няколко необичайни за нея професии. Продаваше дрехи, играчки. На два пъти работи като секретарка, а напоследък започна да се интересува от компютри. Рекламираше и продаваше някои специфични програми.

Понякога се срещахме на чаша кафе, за да обсъдим някои въпроси с образованието на Панталей или да синхронизираме мнение по неговото възпитание. Когато всичко вървеше добре, се разделяхме с обещание да се чуем отново. Но в случаи на противоречия, се явяваха високи напрежения, които познавахме от нашия брачен живот.

Веднъж се срещнахме в един от популярните барове Ноу нейм бар", намиращ се недалеч от офиса, в който работеше Мариана. В този момент отношенията ни не бяха твърде гладки и предполагах, че никой от нас няма да бъде дълбоко впечатлен от тази случайна среща. Групата около нея беше съставена от някои близки познати, колеги. Там беше и Пепи, сестрата на Мариана, която беше пристигнала току-що от София. Когато ме видя да влизам, тя подскочи радостно и за мое учудване започна ентусиазирано да ме представя на всички, които седяха около нея:

- Това е моят бивш съпруг! Това е моят бивш съпруг!...

аз се приближих, за да поздравя тези, които вече знаеха кой съм, но в същия момент Мариана се изправи и тръгна бавно срещу мене. Тя дори не обърна внимание на еднодневката, която влачех след себе си, с която се бях запознал преди няколко часа пред "Бенк ъф Америка". Горкото момиче, стоеше като втрещено и се чудеше какво ще предприеме другата жена.

В този момент Мариана застана ужасно близо до мен, уверено обгърна раменете ми с ръцете си и под ръкоплясканията на целия бар започна да ме целува дълго и влюбено. Отговорих на целувката й, но ръцете ми някак си не можаха да се вдигнат и да я прегърнат. Почувствах интуитивно, че в този театър ще има второ действие. И наистина, в този звезден момент тя леко се отдръпна, погледна ме силно в очите и прошепна:

- Тоди, аз ще ти отмъщавам навсякъде, където и когато те намеря!

Сега хванах ръката й и я стиснах леко. Заведох я така на мястото, от където беше дошла, а в мен остана тревогата, че след всичко, което се случи в нашия живот, в сърцата и мислите ни са останали купища, купища неизказани и недовършени неща, които едва ли някога ще ни оставят да продължим спокойни, безразлични и щастливи един без друг.

Разиграната сценка беше доста объркваща за госпожицата, която срещнах пред "Банк ъф Америка". Този драматичен момент не беше предвиден в нашата среща и сега трябваше да използвам цялата си галантност, за да направя вечерта такава, каквато й бях обещал. Седнахме във възможния най-далечен ъгъл на бара, поръчахме си много алкохол, а автоматичните изречения и усмивки, с които й отговарях от време на време, изглежда я караха да мисли, че инцидентът в началото е забравен и ние безпрепятствено можем продължим да се сближаваме.

 

 

АЛТА МИРА

 

собственикът на "Алта Мира", мистър Уоктър, започваше да ме измъчва. Знаех, че едно професионално интервю трае не повече от половин час, а вече трета седмица изкачвах стълбите към неговия световноизвестен ресторант без да мога да определя дали си губя времето или правя добро впечатление. 96-годишният германец ме гледаше с малките си подозрителни очи и задаваше въпроси, които понякога нямаха нищо общо с бизнеса му - обичам ли да играя бейзбол, какво е хобито ми, как се забавлявам със сина си през свободното време, къде ходим и за какво си говорим. Той приличаше повече на хитър изповедник, отколкото на бизнесмен, притежаващ барове, хотели и ресторанти на стойност повече от 25 милиона долара. Фактът, че само за два месеца той беше елиминирал шест генерални мениджъра, никак не ме окуражаваше, но когато ми каза:

- Вие ще останете и ще работите за мен! - аз се зарадвах много, защото поне можех да впиша в трудовата си характеристика: "Задържал се една седмица в "Алта Мира" като генерален мениджър".

Всичко това в кръга на майтапа, а амбициите ми наистина летяха в небесата. Още когато видях хотела, бара, ресторантите, терасите, вилите, резиденциите в ренесансов стил, разбрах че става въпрос за сложна операция от много висока класа.

Според инструкциите на мистър Уоктър, през първите няколко дни трябваше да обиколя комплекса и по възможност да се влюбя във всичко, което виждам. Този ултрамилионер лично ме съпровождаше и ми обясняваше всеки детайл от своя бизнес. Настояваше да приема тук всичко като лична, моя собственост и да побеждавам само със справедливост и компетентност.

По-късно той ме представи на своя персонал, като тази церемония не отстъпваше по нищо на един елитен военен развод.

- Старият германец никога не е криел амбициите си да научи Америка да марширува - пошегува се един от помощник-мениджърите. - Ние много го уважаваме и го пазим, защото след толкова години живот, всяко негово действие е безкрайно вярно и поучително.

В края на тази делова разходка, мистър Уоктър се отправи се към голямата тераса на "Алта Мира", подпря се с ръце върху парапета и се вгледа някъде в далечината, където Сан Франциско се подготвяше да изпрати деня.

Благодарих му за времето, което отдели за мен и бързо се оттеглих, защото знаех, че иска да остане сам. Спуснах се надолу по стълбите, които се виеха между фантастични алпинеуми и многогодишни палми. Кимнах на момчетата от паркинга и подкарах автомобила си към Салсалито. Малко преди да навляза в първия завой се спрях, за да погледна "Алта Мира" отдалече. Заприлича ми на приказен замък от детските филми. Обградена беше цялата от разкошни вили и подредена зеленина. Едно прекрасно допълнение към дареното ни вече от Бога.

Гледах всичко това и се възхищавах от неимоверното усилие на един някога беден германски емигрант, който сега се бе изправил на терасата на "Алма Мира" с развени от вятъра коси, вперил поглед в синьото на Тихия океан и влюбен във всичко, което бе създал около себе си.

 

 

ЗАКЛЕВАМ СЕ!

 

Независимо какво спечелихме и какво загубихме в този продължителен поход към щастието, Америка се готвеше да ни даде своята "голяма награда" за смелостта ни, за лишенията и упоритостта, за всичко, което преживяхме след стъпването си на тази луда земя. Наближаваше денят, в който тържествено щяхме да бъдем обявени за граждани на Съединените американски щати. Това не е никак лесен ден и не е случайна радост. Гражданин на тази страна се става само по заслуга, а не по избор или желание.

Хиляди бежанци ежедневно прииждат тук от Мексико, Канада, прелитат над статуята на свободата или скачат от корабите край бреговете на Калифорния. Насам ги води тяхното човешко достойнство и гордост, тяхната непримиримост пред униженията и обидите, вроденият инстинкт на всяко живо същество към сигурност и свобода.

Тържествената зала на Сити хол в Сан Франциско беше претъпкана от близки, роднини и сънародници, на участниците в главното действие. Пришълци от всички краища на света с трепет очакваха да бъде произнесено тяхното име, за да дадат своята клетва на вярност пред американския народ и страната-майка на емигрантите. Едни от тях заставаха пред знамето със сълзи на очи. Други го събираха в шепите си и дълго го целуваха. Трети коленичеха пред него и го благославяха на своя роден език, със своята собствена вяра и свята религия.

Оттук нататък ние се задължавахме да уважаваме правото на всички хора да живеят свободно, независимо от техния цвят, политическа или религиозна принадлежност. Да се съобразяваме с Конституцията и законите на тази страна и да пазим името на Америка чисто.

В края на церемонията стана известно, че един 86-годишен японец, който бил предсмъртно легло, помолил за последен път да му бъде предоставено американско гражданство. Той пристигнал тук преди тридесет години, но тежките му периодични заболявания го приковали на легло и не му позволили да се образова. Човекът не могъл да се яви пред предварителната селективна комисия, която изисквала познания по Конституцията на САЩ и Декларацията на независимостта. Неговия английски дори не бил разговорен. В края на живота си той поискал да засвидетелства своята благодарност към тази страна и да умре горд, че е един от нейните граждани. За съжаление официалните лица пристигнаха в болницата с малко закъснение, но старият японец като че ли знаеше, че мечтата му ще се осъществи. Малко преди да умре, той се беше изпънал в ложето си като на военен парад. Дясната му ръка беше легнала върху сърцето, а върху гърдите му беше грижливо сгънат американският флаг. Церемонията в болничната стая се извърши с всички подробности. Само старият човек беше избързал и се беше заклел във вярност преди повече от час.

 

 

ПРОМЯНАТА

 

Новините за арестуването на Горбачов и размърдването на Източна Европа ми се сториха като неподходяща шега на някой мухльо от жълтия печат. Знаех, че положението там се беше задръстило като голям ръждясал кораб сред рифовете на някакъв измислен залив. Много хора знаеха това и някои от тях започнаха рисковано да скачат през борда. Теза малки "авантюри", наред с политическите, икономическите и духовните дефицити в Източна Европа сигнализираха, че нещо трябва да се случи. Но в моите представи едва ли можеше да се побере фактът, че целият този кораб изведнъж ще запали двигателите и ще тръгне да гони демокрацията с всичката пара, която му е останала.

Целият ден прекарах в "Алта Мира" и нямах почти никаква информация за тези загадъчни събития. Бързо се прибрах вкъщи с намерение да се лепна за Си Ен Ен, за да мога най-сетне да разбера какво по дяволите става от другата страна на бариерата. Още с влизането ми вкъщи телефонът звънна и в слушалката чух гласа на временния президент на "Лайънс клъб" мистър Бил Уилсън. Той ме поздрави с новите промени в Източна Европа и ме помоли от свое име и от името на неговия колега от "Ротъри клъб" да присъствам вечерта на съвместната среща на двата клуба в "Алта Мира" и да разкажа своите впечатления за новините развития. Бързо приех поканата и започнах да въртя каналите на телевизора.

От многобройните напрегнати информации ставаше ясно, че Източна Европа наистина вреше и кипеше. Легнах на пода с широко разтворени крака и ръце. Дишах, слушах и плачех от щастие.

Лаянисти и ротарианци се бяха събрали в една от красивите зали на "Алта Мира". Почти винаги техните събирания бяха съпровождани от шумни спорове, напомнящи боксови срещи, в които реферът е позабравил правилата на играта. С много от тези хора се познавах, тъй като през последните няколко години уреждах бизнес-срещите им в залите на хотела. Някои от тях дори още си спомняха интервютата, които дадохме с Мариана за радиото и участието ни в един концерт с Уди Гофри, излъчено по телевизията. "Ротъри клъб" и "Лаянс клъб" са съставени предимно от преуспели бизнесмени и естествено повечето от техните въпроси бяха свързани с икономическото бъдеще на страните от Източна Европа. Дълго говорихме за предполагаемите нови структури, за възможното оцеляване без глобалната намеса на Съветския съюз и отношението на хората в тези държави към частната собственост, която безусловно щеше да осмисли бъдещето им.

По-късно на бара се видях с мистър Антъни Мак Суини, активен антрепреньор с много положително отношение към новите събития. През цялата вечер той си водеше някакви бележки, а сега ме гледаше конспиративно.

- Знаеш ли, - каза мистър Мак Суини - няма нищо по-привлекателно от това със собствените си очи да видиш как историята се променя в полза на човека. Аз съм напълно съгласен с теб, че скоро в Източна Европа ще се кове бъдещето на света. Вярвам, че демокрацията там няма да се забави, ще си избере най-подходящите форми и ...партньори.

- Днес видях, - продължи той, - че имаш силни приятели и бърза мисъл. Ако пожелаех, скоро можеш да бъдеш полезен не само на себе си, но и на много други хора. Мислиш ли да стоиш в Съединените щати и да ръкопляскаш пред телевизора, когато твоите сънародници въртят колелото на историята?

Това беше въпрос, който знаех, че щях да си задам в много близко време. Страхувах се, че верният отговор ще ме обрече на безбройни пътувания през океана. Ще ме разкъса между Америка, страната, която ни приюти, където синът ми Панталей се учеше да бъде и България, където баща ми сигурно още махаше за сбогом след тримата най-скъпи на света, а болната ми майчица плетеше денонощно безброй пуловери за някого.

Господи, пасивността щеше да му удуши. Новите промени бяха предизвикателство, от което нямах право да се откажа. Отново ме обхвана истерията да бъда там, където се строят мостове и се бутат тежки стени.

Мистър Мак Суини използва паузата, за да поръча още две руски питиета, които в момент като този, биха могли да се окажат доста полезни и за двамата. Той вдигна чашата си и ме погледна право в очите:

- "Хей, мен", тръгнеш ли си, тръгвам и аз! Не мога да си представя, че съм жив, че половината свят се готви да се преобърне и аз ще допусна всичко това да мине покрай мен като количка с топли печени гевреци. Не, няма да стане! Аз идвам с теб! Ще дойда да ги видя тези твои българи!

Трудно ми беше да повярвам на ушите си. Изпих една голяма глътка и погледнах моя приятел Антъни в очите. Исках да се убедя, че той не се колебае, че няма да го притеснят някакви непредвидени обстоятелства и случайни неудобства. Всичко изглеждаше дяволски сериозно. За да провери дали сме постигнали съгласие, той вдигна дясната си ръка високо над главата и с широко разтворена длан замахна напред. Там горе вече чакаше моята ръка и силният плясък накара всички да се обърнат към бара. Сага нашата уговорка беше наш необратим закон. Двама верни приятели се готвеха да пътуват в бъдещето.

 

 

ОТНОВО НА ПЪТ

 

Независимо от обстоятелствата, при които живеехме и хората, които ни заобикаляха, ние тримата - Мариана, Панталей и аз - винаги се събирахме преди новогодишните празници, за да си поговорим за неща, които бяха станали с нас и в нас през изминалата година. Обичах тези срещи, защото като че ли за момент Мариана и аз забравяхме, че не сме едно семейство. Всичко между нас беше естествено и леко. Панталей се чувстваше добре. Говорихме си така, сякаш не бяхме се виждали само няколко часа. Какво прави момчето ми, как се държа в училище, направи ли си сам закуска. Задавах всички тези въпроси, защото исках да знам не само колко висок расте моят Панталей, но и колко бързо се превръща в добър приятел на мама. Мариана от своя страна изпадаше в ужас, когато разбереше, че двамата мъже се готвят да осъществят някакъв свой уникален проект, когато останат сами в края на седмицата. Тя винаги настояваше да го държа настрана от чиниите с цветни сосове, от палещите лъчи на слънцето, от вятъра и в крайна сметка да го връщам в добро здравословно състояние.

Тази година обаче обсъждахме пътуването ми в България. Не беше трудно да убедя едно 13-годишно момче, че на някои неща в живота не можеш да викнеш просто сбогом. Аз исках синът ми да се гордее не само с това, което сме постигнали в Америка, но и с това, че никога не сме забравяли България.

- Татко, ти трябва да изпълниш всичко, което си намислил!

Панталей стоеше срещу мен и ме гледаше насърчително.

- На мен ще ми липсваш много, но може би баба и дядо нямат какво да ядат тази зима. Те едва се движат, кой ще им купува разни работи?

Той се загледа някъде в океана, после продължи:

- Ако българите те обичат и имат нужда от теб, опитай се и ти да им помогнеш. Ако те изгонят пак, върни се при мен, аз ще чакам тук. Двамата заедно имаме да правим толкова много неща.

Той ме прегърна силно и прошепна в ухото ми:

- Грижи се за себе си, татко!

Мариана само ми напомни, че в България не е лесно и хората, които отиват там трябва да бъдат много внимателни.

Коледа наистина наближаваше и двамата трябваше да се отправят към магазините, за да подготвят подаръци за своите приятели. Изчаках ги докато се отдалечат, защото знаех, че Панталей ще се обръща и ще ми маха с ръка.

 

***

Същият следобед гонех колата си по хълмовете към "Алта Мира". Денят беше красив и аз бях доволен, че успях да се избавя от колебанията си, да избера най-верният път между личните амбиции и това, което всъщност ставаше около мен.

Приближих се към една отдалечена маса на терасата, от която се откриваше разкошна гледка към залива. Почти мигновено пред мен се появи една "Мимоза" - любимият ми следобеден коктейл от качествено шампанско и пресен портокалов сок. На този връх на моята кариера в САЩ исках да се спра за няколко минути и да си почина след тези десет луди години.

Само няколко дни преди да замина за България, тук всичко ми стана ужасно мило. Плажовете и горите, където скитах с малкото си семейство, лодките, които все не можехме да преброим с рошавия Панталей, приказните мостове, тунели, острови, които винаги виждах все като че ли за първи път. Сърцето ми беше пълно с благодарност към хората, които ни помогнаха да останем прави. Научиха ни да живеем така, все едно че ни предстои един, единствен светъл ден и да работим безкомпромисно, честно, сякаш някой, някъде раздаваше безсмъртие точно заради това.

- Сър! - не бях забелязал, че сервитьорът се е приближил отново. - Мистър Мак Суини Ви очаква на бара. Поиска да Ви съобщя, че се е погрижил за самолетните билети.

Бързо загасих цигарата си и се отправих към бара. На прага усетих топлите лъчи на слънцето в гърба си и се обърнах назад. То се бе издигнало високо и грееше гордо, защото под него се беше разстлала изящната хармония между води и върхове, облаци и ветрове, между мостове и мъгли. Под него беше вродената естественост на тези необикновени хора.

 

КРАЙ

 

Ваш Тодор.

 

 

 

 

ВНИМАНИЕ: Публикуваните материали в "Откровения" са авторски. Копирането и свалянето им е забранено! Публикуването им на други сървъри или излъчването им по други медии без разрешението на автора е напълно забранено! "Otkrovenia.com" ще оказва съдействие при повдигнати съдебни искове относно авторство.
Ако искате да споделите произведението с ваши приятели, може да го правите с линк към него или чрез социалните мрежи, с бутоните за споделяне дадени по-долу:


Вашата реклама тук?
pantador (Дует Трайчеви - Теодора и Тодор): 18-09-2009г. 08:32
150084/АВТОБИОГРАФИЯ/ Политиците имат досиета, артистите пишат биографии. Със "социалната менопауза" настъпва забравата... Имам какво да кажа - казвам го. Не се притеснявайте. Четете. С нас е така!


vitaniya (Таня Цветанова): 8-01-2009г. 19:54
Започнах да чета, но се отказах, да си призная. Не защото не е написано добре, напротив, учудващо приятно за четене, вероятно някой ден ще се върна и ще го дочета... В момента се почувствах като надничаща в нечий живот, без да имам право на това.
Спомням си, че изпитах същото след като прочетох "Сливи за смет" на Надежда Захариева ... и лошото чувство, което ме преследваше дни наред ... И тъй ...

А написаното наистина се чете леко и приятно, поздрав!
И за смелостта!
pantador (Дует Трайчеви - Теодора и Тодор): 8-01-2009г. 19:42
Рецензии на корицата:

Хачо Бояджиев/режисьор/ - това не се забравя.
Джей Робъртс/продуцент/- като на филм
Снежана Атанасова/журналист/- прочетох я бързо със затаен дъх...

Най-добри и пожелания:
Лили Иванова, Жоро Христов, Данчето Христова...

Да! Можеше да бъде на части, но съм крайно ограничен от страна на времето Реших да "кача" цялата книга, за да не си играя с очакването на тези от вас, които се интересуват от историята ни.
Всеки има своята уникална история достойна за много повече от една малка книга.... Аз обаче се уморих от въпросите на хилядите ни почитатели/тогава/за какво и защо Мариана и Тодор не успяха да се впишат в списъка на дълголетните двойки. С тази книга приключи една уморитлна и продължителна сага.
Благодаря за коментара...
feia (Вилдан Сефер): 8-01-2009г. 10:07
Всеки си има СВОЯТА история... Благодаря ти, че я сподели с нас!

П.П. Нямаше ли все пак да е по-добре, ако я беше пуснал на части?

ДОБАВИ КОМЕНТАР:
Всички НЕГРАМОТНО написани коментари се трият!!!
Добави
Оценка?

2 3 4 5 6
Оцени!

^НАГОРЕ^
Online: 56