Цигара... от луната
Цигара... от луната
Цигара щях да пáлна от луната,
но огънчето беше ми Звезда.
Тя Моя бе! Поисках да ми свети,
но да огрее и цялата земя.
А въздухът, трептящ от изнемога,
сред тишината, в клони бе замрял.
Помолих вятъра - сърцето да прочисти
от лепкава тъга... Бе онемял!
Че мъката ме беше изхабила -
превита, си я носех все на гръб
и трудно преминавах през годините -
през пуста и безкрайно дълга скръб.
Не бе като тиара на челото ми -
венец бе, трънен явно, да!
Но вярата във мен крепеше ме,
че някъде ме търси Обичта.
И ето, че намери и плени ме!
Погалена от вятърни крила,
сред славееви песни бях прегърната.
И полетях към златната дъга!
© Петя Кръстева Всички права запазени
