Отгоре все така Всевишният ме гледа
Не ми се спи - за кой ли път.
Отдавна кръгла е луната.
Безпътен вятър-безогледник
руши и разпилява
скалистите ми южни брегове,
където Афродита би могла
със Аполон да се целуне
в зеленината
на храст маслинов.
Убий ме, пак не ми се спи.
И нека вятърът по-силен става
и разруши на нощната картина
и рамката, и ореола -
изплувам като нимфа пак,
вълни ме галят с нежност до премала
по твърдата ми гръд
и по бедрата,
а иззад къдравия облак
Всевишният ми се любува.
Очите ми блестят като маслини,
витаейки с опасен чар,
и пяна се разлива по краката ми
със жаден писък на мусон.
И песъчинките от плам искрят,
а вятърът унесен бързо сменя
ту отливи, ту приливи,
незнаейки къде да дене
развихрените си фантазии.
По бялата ми кожа - капчици живот,
превърнали я в алабастров свод,
по който се разлиства и цъфти
такава страст, с която вятърът
със устните си ги изпива.
Посипан с пяна от любов -
омаян и безплътен,
по бялата ми гръд се спира.
И чак тогава аз заспивам
във тъжните обятия на вятър.
Отгоре все така Всевишният ме гледа.
© Весела ЙОСИФОВА Всички права запазени
