Отгоре все така Всевишният ме гледа
Не ми се спи - за кой ли път.
Отдавна кръгла е луната.
Безпътен вятър-безогледник
руши и разпилява
скалистите ми южни брегове,
където Афродита би могла
със Аполон да се целуне
в зеленината
на храст маслинов.
Убий ме, пак не ми се спи.
И нека вятърът по-силен става
и разруши на нощната картина
и рамката, и ореола -
изплувам като нимфа пак,
вълни ме галят с нежност до премала
по твърдата ми гръд
и по бедрата,
а иззад къдравия облак
Всевишният ми се любува.
Очите ми блестят като маслини,
витаейки с опасен чар,
и пяна се разлива по краката ми
със жаден писък на мусон.
И песъчинките от плам искрят,
а вятърът унесен бързо сменя
ту отливи, ту приливи,
незнаейки къде да дене
развихрените си фантазии.
По бялата ми кожа - капчици живот,
превърнали я в алабастров свод,
по който се разлиства и цъфти
такава страст, с която вятърът
със устните си ги изпива.
Посипан с пяна от любов -
омаян и безплътен,
по бялата ми гръд се спира.
И чак тогава аз заспивам
във тъжните обятия на вятър.
Отгоре все така Всевишният ме гледа.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Весела ЙОСИФОВА Всички права запазени
