... (черна роза)
Погребвах ред по ред,
в земята си отидоха надежди
и кошерът остана без пчели...
Оплаквах мъртвите,
и живите със тях наред оплаквах -
от лудостта им повече боли...
Събирах кръв и болка,
и парчета безутешност, отрекох
собствената си съдба...
Познах приятелство,
измамно в него думите кънтяха -
сподавено останах без душа...
Превърнах близки
в непознати. Дявола обичах...
Рогата му платиха за срама…
Отрекох и презрях…
Достойнството на пътя ми остана…
и смачка ме отчаяно скръбта...
Потърсих отговори -
срещах все въпроси побелели -
по пътя побелях и аз...
Намерих всъщност теб.
Харесах птиците, запели...
Приех те като прошка, и със страх...
... и ако като грях некръстен,
невенчан и необичан те споходя...
ще моля на колене Бог
да ме остави в мир.
Очите си спокойно да затворя,
защото всъщност... съм човек.
Не знам дали такава ще ме вземеш:
неземно черна и окъпана в тъга...
Ревера си със мене да закичиш.
Върви без страх!
И без да ми се вричаш!
... без теб не бих погребала смъртта.
© Нели Господинова Всички права запазени
Благодаря ти за мнението, Жули! Може би само имената съвпадатв случая...
