Дали...
ДАЛИ...
Отне ми вечност да се престраша.
Не исках да съм унижен и жалък
тъй – както толкоз пъти досега,
не и сега – аз вече не съм малък.
Не беше лесно и да я сваля -
тя, бронята, е срастнала със мен,
прикрила сигурно една душа
от рани и пренебрежение.
Отне ми време да го разбера,
че дава толкоз, колкото и взима.
Като стерилния противогаз,
филтриращ и отровата от дима,
но и дъха на лято след дъжда,
на хляба върху майчина трапеза...
Затуй онези трепети в гръдтта
за мен са били като анамнеза.
Разбрах го - диагнозата е вярна -
ще се разголя – нищо от това,
макар и сетно – пък тогава...
погледнах те и... ти се отзова!
Сега, когато с тебе сме във Рая
с ръка в ръка, с душа в душа в страстта -
отне ми радост да го осъзная –
със всяко недопуснато терзание,
дали не съм пропускал любовта...?!
© Любител Всички права запазени
