Поетът...
* * *
Поетът иска да напише нещо,
душата си да хвърли върху листа,
а мислите му парят до горещо
нанизани като мъниста.
И светът му - щом "заспи"
някъде дълбоко от недрата му
трансът тръгне в неговите вени,
не го буди
растат крилата му,
към утрото
да литнат - устремено...
Остани във тихото - не дишай,
шепти във него нещичко неземно,
което чува той и... пише,
за да извае съвършеното...
И пише той за минали лета,
за пътища изминати - години
очите влажни от сълза,
сълза... червена до рубинено.
И колкото да си живял - да си раздавал,
да си обичал и да си мечтал,
и в хиляди морета да си плавал
накрая се превръщаш... в кал.
След туй за никого не сме значими,
отиваме си в тишина,
за наш'то някога да помълчиме
и да не търсиме... вина!
Поетът вече проумял е...
Моливът е нетрайно средство,
а може би със "кръв" и със "тегоби",
черти оставят се в наследство,
за да са трайни - да се помнят!...
Но... щом светът заспи
и някъде дълбоко от недрата му
мечтата плисне в неговите вени,
не го буди
растат крилата му
в утрото
ще литнат - устремено....
---------------------------------------------
Остани във тихото - не дишай,
шепти във него нещичко неземно...
© Валентин Желязков Всички права запазени
