Сълзичката
Страхът разпилян е! А някъде в времето
прелитат сред хаоса малки искри.
Една ненадейно попадна в окото ми,
огледа се плахо и бързо се скри.
След залеза винаги (много болезнено)
подава се бисерно, нежно лице -
да види дали е самотен и вятърът
и заедно да се превърнат в море.
Но няма надежда (по тъмно изтляла е)
и в доби потайни се крие от мен.
Мракът умора тъче по клепачите,
а тъжна, сълзичката в този момент
очаква да дойде в постелята Тихото.
Аз зная - тогава по път ще върви
и заедно с други, подобни на нея,
за сън пременена, на топло ще спи.
© Петя Кръстева Всички права запазени
