Мълчана вода
На разсъмване,
точно когато
нощта изтича от вените ми
и плахо прибягва
петльово кукуригане
между кукурузите,
когато с лисича опашка
слънцето ме облизва
и подпалва огън в зениците,
над мълчана вода гадая
и еньов венец за здраве вия –
седемдесет и седем и половина
билки заричам.
Лунен цвят
в дланите си натривам
и поливам с росата
от очите прокапала –
за щастие ги наричам.
И нощта се свлича,
по-бяла от моминска риза.
Прокудена и гола,
самотата
през девет баира отпращам.
Събирам камъните на бреговете
и море ограждам щастливо.
С мълчана вода орисвам...
Весела ЙОСИФОВА
© Весела ЙОСИФОВА Всички права запазени
