Вятърно
Дъхът на вятъра ме гали с устни,
а той отдавна има твоите очи.
И толкова не искам да го пусна,
пък той усмихва ми се и мълчи.
Разрошва палаво косите ми
и очертава кръгчета по рамото.
Харесвам полъха, шегите му,
аромата му, нашепващ тялото.
Когато ми докосне пръстите,
се спира, после се изплъзва.
От топлината взема, пръска се,
да се върне, знам, че си отива.
Такъв е – топъл, сякаш ласка,
откъсната от облаците бели.
Носи седемцветната окраска,
където цветовете са се слели.
И вятър е. Орисан да се помни,
нали във всяко ъгълче е скитал.
Когато се превърне в спомени,
ще помня – с него съм политала.
© Ани Монева Всички права запазени
