Можех и да не питам...
Помниш ли ме, Хосе Луис?
Можех и да не питам,
но други надничат в мен
и искат да знаят
за...
вятъра, който заплете косите ми,
в кипарисите на Ел Пало,
за оная красива нощ питат -
с отблясъците
по пясъка на Марбея.
Очите ти се стичаха по мен.
Всички дипли на тънката ми рокля
бяха фламенко.
Танцуваха
и
пишеха кръгове и трудни думи...
пишеха
по мокрото ти тяло.
(Нямахме навик да говорим разбрано),
но това стигаше.
Кратък миг беше твоето имане.
А тук…
Ад на недолюбените ми мисли,
заради оня глас,
който те повика по име
тогава.
И... ти тръгна.
Помниш ли ме още?
Ти ми помогна да полудея после.
Да не знам коя съм.
От този кратък миг,
пръстите ти
държат душата ми будна.
Сърцето ми удря с юмрук по масата.
Прелива му чашата...
и се стичат стъклени сълзи
и вино.
Цигара.
Хапче.
Мразя оня глас,
който те повика по име.
Устните ми са сухи, Хосе.
А плътта ми без тебе е прозрачна
и тънка.
Не ми трябваше да се вдигам на пръсти
за да порасна,
да науча,
че всяко жарко лято
се спъва
в
листопада на болна
и пресипнала есен.
Лек има, Амиго.
Скрит е във вените
на твоята кръв -
кръв, червена като малага.
Да бяха няколко минути мъка,
можех да ги преживея… някак си.
А то... целувки,
засипани в пясъка на
Коста дел Сол
и Малага.
Цигара.
Хапче.
И днес съмна, Амиго...
Пак съмна.
© Веска Алексиева Всички права запазени
