Отлетяло село
Есенно е. Дядо пак е седнал под асмата.
Циганското лято кацнало в очите му.
Две кокошчици си спорят с тишината
и отекват някъде сълзите на върбите.
Някакво дете е спряло до чешмата.
Тъжно се усмихват керемидите на селото.
По ръцете му прозрачна стича се водата.
Пътя към завръщането пак поела съм.
Портата е друга. Вече съм го казвала.
И цветята във градината са променени.
Сърцето ми е извор, спомен и носталгия,
а геранът в двора свил се е и дреме.
Баба във престилката събрала круши,
крета с нейната усмивчица приведена,
сякаш ей сега ще ги остави и ме гушне
с прегръдката, която беше за последно.
Само че сама си сплитам днеска плитките
и се чувствам все едно изгубено петаче.
Отлетяло село. Виждам го във ято птици.
Онемяла съм. И много тихо ми се плаче.
© Ани Монева Всички права запазени
