Тъгата на палача
Изморен от съдбата си тъжна и зла,
неусетно проплака палачът:
- Боже, кой ли възелът тъй ми вързá,
та отвътре ме кара да плача!?
И кой с тежък и трънен венец
е главата ми лесно окичил,
та очите не могат да спят
от сърце, що в гърди е наместил?
И дано опустеят тез златни пари -
заради тях и душата ми плаче!
Но кажи що да сторя - деца у дома
ми протягат ръка за коматче!
А от трясък на топора, паднал в целта,
съм разкъсван - досущ като куче.
И макар, че чрез смърт заработвам пари,
знам - пропити са с плач на сираче.
© Петя Кръстева Всички права запазени
