Една от онези нощи

Беше една от онези нощи, в която всеки очакваше да се случи нещо лошо, когато е опасно и те хваща страх, че някой може да посрещне утрото сам, с разбито сърце и откраднати мечти.
С всяка следваща минута мракът ставаше по-плътен, небето по тъмно, звездите угаснаха от скръб, стопиха се в чернотата. Дори и пълната мъртвешки бяла луна скри тъжното си лице зад буреносен облак. Сякаш се страхуваше от това, което предстоеше да се случи и не искаше да стане съучастница в убийството на една любов.
А аз стоях и те гледах безмълвно, докато сълзите не ми попречиха. Те се раждаха, живееха за част от секундата и после умираха, отнесени от вятъра. И всичко това, за да не те видя, за да не разбера, че си тръгваш от мен. Някаква последна, взета на заем надежда ме накара да протегна ръка, да те спра, да те задържа до себе си. Но бездната на нощта безмилостно те поглъщаше с всяка следваща твоя крачка.
Напразно се опитвах да запазя щастието. То отдавна вече не ми принадлежеше. Бях като пеперудите, които летят към гибелта си, към примамващата ги светлина на свещта. След тях остава само пепел от изгорени криле. И на мен ми остана единствено това - пепелта от погубената любов. Стъпките между теб и мен чертаеха космическо разстояние, пътят на нашето сбогуване.
Обърна ми гръб... И си отиде... Просто така... Нямах сили да тръгна след теб, сякаш стотици, хиляди малки ръце се протягаха от дербите на миналото, за да ме хванат, за да ми попречат да те последвам.
Беше една от онези нощи, в която всеки предчувстваше, че ще се случи нещо лошо, задушаван от парещия дъх на предстоящата раздяла.
А аз стоях, забила поглед там, някъде в лепкавия мрак, когато заваля. Явно и луната не бе успяла да свърши сълзите си и сега плачеше.
За тази нощ ще се спомням всеки път, когато по прозореца ми затанцуват дъждовните капки. Нощта, в която ти си отиде, аз не успях да те спра.