С лъжа го сторих... за по-сигурно
“…А ми трябваше тази лъжа
да живея напук”...
Довереница (Дочка Василева)
Прекрасният черен цвят
на шапката ми не е
траур.
Опазил ме вече Бог...
(до един... всички измряха).
След тях, черното кремира
главните букви,
за да ги
събужда три пъти в
годината само
за чаша червено вино.
А какъв пламък имаха
те, какъв пламък...
Трябваше ми тази лъжа
с траура,
да реставрирам до бяло
кървавите петна
на времето спряло.
И онова салтомортале ми трябваше
да развържа синджирите
и да изиграя остатъка
с лудото – три напред, една и
две назад после.
Изсипах страха си -
пълен чувал
на десния бряг на Струма,
закърпих зениците,
изсъхнали от скоросмъртница люта
ракия
и дни луди зачаках, на куц крак
подскачайки.
Съблечи си костюма...
(поне веднъж ме послушай)
да огладя дните ти, нощите -
последните
до лъскавото на ножа -
и да
накълцам всичките ти захабени мисли.
(Тъй и не свикнах с вересиите на дребно,
нито пък да давам сапун на заем)...
Но,
гол и чист те искам,
още те искам –
и днес, и утре,
защото разбрах,че все още
треперят ръцете ми а ла Рихтер,
още треперят
и скалата им раздира тишината,
докосна ли се до дъното.
Броя стъпките ти - една, две...
кътам ги в плевнята,
чувам славея,
а
това е добре,
зазорила съм – значи,
ей там, на живия бряг на Струма...
С лъжа го направих - за по-сигурно,
но ти
не ми я прощавай.
© Веска Алексиева Всички права запазени
