Потребители (95863) Поезия (165881) Проза (22957) Есета (6821) Публицистика (1207) Картини (12399) Фотографии (26728) Колажи (4065) Музика/Аудио (2432) Преводи (11120) Условия за публикуване Най-новите Последни коментари Търсене Календар Връзки Фотоалбум Медиите за нас Реклама
N217025
Автор Rainbow-eye (Виктор ) Пиши

« ...още »
ЗаглавиеВ гората
Категорияпроза
ПодкатегорииРазкази, на Български език
Дата на публикуване11-06-2010г. 15:44 от doreto66
Посещения419
Оценка 6,00 от 1 гласа
Коментари 0

шрифт
| + | - |

Вървях сам, бавно и спокойно, към малката къща, която бях купил в гората. От години мечтаех за това и най–после го бях осъществил. Скоро щях да живея сам, далеч от хората, със своите книги, мечти, мисли и вдъхновения. Дори кучето си бях оставил на брат ми. Бях изморен от града, от хората, от техните проблеми, които пренасят върху другите, от безумната им способност да се месят в живота ми, а може би не само в моя, бях изморен също и от себе си и все още си мислех, че не съм готов да вляза сам в лудницата. Имах нужда от почивка и най–после щях да я имам, а може би щях да се разбера напълно и да открия всички разклонения на короната на моята душа и да ги изуча и разбера. От това също имах нужда. Трябваше да разбера дали това е моят път, дали е правилният, къде се отклонявам и съм се отклонявал. Безумният ми перфекционизъм ме водеше към това. Бях решил, че е по–добре да остана сам, щом не мога да бъда сред хората. Просто така нямаше да си пречим взаимно и да се нараняваме.

Когато стигнах там, потънах в красотата на природата, на гората, която толкова обичах.

Една лисица търсеше храна около къщата. Спрях се и седнах на земята, за да я погледам малко, не исках да я плаша. Бях виждал диви лисици като малък, но съм ги гледал по друг начин, сякаш едва сега бях отворил очите си. Не беше като тези по телевизията и книгите, беше дребна и слаба, но беше много по–красива. Беше свободна, с жив и чист поглед. За пореден път се замислих колко се самозабравят хората и колко ограничени са всъщност, потънали в собствения си свят и невиждащи по–далеч от собствените си проблеми. Да, проблеми, защото именно тях гледаха хората. Това животно, макар и вероятно мислещо просто за това как да се изхрани и да продължи живота си, беше много по-съвършено, много по–чисто, много по–далновидно, естествено и свободно от всеки човек. В него сякаш беше мъдростта на природата, на вселената и тя беше безгранична. Носеше доброта, истинската и чиста, на вселената, а не извратената представа за нея на хората. Докато гледах лисицата се замислих колко празни са всички мои причини да дойда тук, колко празни са думите ми, думите в книгите, думите между хората. Скоро почувствах силен копнеж да се доближа до това прекрасно създание, да се потопя в неговия мироглед и да го разбера, макар да се съмнявах да ме допусне до себе си. Но тя опроверга очакванията ми. В първите мигове ме гледаше подозрително, но след като видя, че не подхождам със страх или с цел да я хвана или нараня, просто ми се довери. За пореден път се учудих на чистота на животните. Седнах до нея и я оставих да подуши лицето ми, а след това аз направих същото. Лисицата се учуди, а аз и се усмихнах, тогава видях как паднаха всички прегради между нашите съзнания. Поседяхме така, а аз и разказвах моя живот, докато поделяхме част от храната ми. Привечер лисицата си тръгна. Тогава почувствах самота, каквато почти никога в живота си не съм чувствал и тайничко закопнях да се върне на следващия ден. Останах сам и изнесох един стол пред къщичката си, докато пушех и гледах последните лъчи на слънцето между вековните стволове на дърветата ме обхвана чувство за мир, което толкова желаех и което само самотата сред гора е успявала да ми донесе. Спомних си за теб, как очите ти блестяха с лек полъх на тъга, точно като залязващото слънце, за нежните ти докосвания, докато слабият вятър ме галеше, за усмивката, срамежлива, но любопитна и искаща, като дърветата, протягащи клони към мен и къщата. Спомних си и че има още нещо, което ми носеше този покой – прегръдката ти, как само тогава успявах да спя без сънища и спокоен. Дълго мислех за теб и пушех. Когато си легнах се наслаждавах на музиката на нощната гора и заспах с усмивка.

Спах до обяд, наслаждавайки се на хубавия пречистващ сън. Когато станах, си направих кафе и излязох навън, а лисицата ме чакаше, седнала и взираща се във вратата ми. В този момент изпитах безумно щастие, пълната противоположност на самотата от предната вечер. Рядко ми се беше случвало толкова да съм толкова щастлив и радостен. Усмихнах се до уши и се затичах и прегърнах лисицата, без дори да се замислям, че може да я изплаша. Но тя усети радостта ми, а явно също се радваше и потърка глава във врата ми. Когато я пуснах и я погледнах в очите, тя ми отвърна със съзаклятнически поглед и разбрах, че иска да похапне. Влязох в къщата, а тя ме изчака отвън със спокойствието, което носи единствено сигурността, давана от истински приятел. Дадох и едно голямо парче салам и седнах на стола до нея и я гледах докато яде и запалих цигара. Тя изяде половината и с вниманието на хирург захапа останалата част и ми я подаде в ръката. Погледнах я изумен и още по–щастлив от това, че искаше да раздели храната с мен. Макар че пушех и не исках да ям, се пречупих пред настоятелния и поглед и изядох салама. Поседяхме така и аз отново и говорех, а тя ме слушаше. Имах чувството, че разбира всяка моя дума. Постепенно с дните и аз започнах да я разбирам. Веднъж тя ми донесе заек, който беше уловила и отново разделихме храната си. Скоро вече ловувахме заедно. Това бяха едни от най–прекрасните мигове в живота ми. Бях намерил истински приятел в лицето на тази лисица, такъв какъвто никога не съм успявал да намеря сред хората. Тя заживя при мен, знаеше, че няма от какво да се страхува и че ще я пазя, а зимата спеше вътре, до леглото ми. Книгите ми хващаха прах, дори не ги бях извадил от кашона, струваха ми се някак ненужни и празни пред това богатство, което имах с моя приятел.

Така минаха пет години от живота ми. Прекарани с истински приятел, в лов и наслада на нашата чудесна връзка и на простотата и съвършенството на природата. Лисицата умря от старост. Макар да усещах, че пътят и тук свършва не можех да направя нищо. Взимах я да спи в леглото ми и силно и нежно я прегръщах, докато не си отиде. Погребах я близо до потока, край който прекарвахме много време през годините и ловяхме риба, тя обичаше много това място. Без нея отново изпаднах в размисли, продиктувани от самотата и тъгата по изгубения приятел. Скоро разбрах, че съм открил пътят си и че съм разбрал всичко. Без да може да ми каже, тя ми показа толкова много неща. Бях постигнал покоя, за който съм мечтал. Перфекционизмът ми вече не беше фанатичен. Разбрах, че не е нужно да търсиш нещо конкретно, за да намериш това, от което имаш нужда и желаеш най–силно, че не е нужно едно същество да е всичко, което искаш, за да го обичаш и животът ти да е прекрасен с него, че не е нужно разбирането с думи и останалите човешки неща. Разбрах, че може би няма да намеря всичко което искам в едно създание, но и че това не пречи да съм щастлив и да го обичам, а и че няма нужда то да притежава всички тези качества и черти, за да имам най–прекрасната връзка с него. Отидох до гроба на лисицата и седнах до него. Споделих и всичко това, защото знаех, че ме чува и разбира, макар да я нямаше вече на този свят и тогава сякаш долових окуражаващите и усмивка и поглед. Разбрах, че е време да се върна.

Така намерих пътя си към теб.

ВНИМАНИЕ: Публикуваните материали в "Откровения" са авторски. Копирането и свалянето им е забранено! Публикуването им на други сървъри или излъчването им по други медии без разрешението на автора е напълно забранено! "Otkrovenia.com" ще оказва съдействие при повдигнати съдебни искове относно авторство.
Ако искате да споделите произведението с ваши приятели, може да го правите с линк към него или чрез социалните мрежи, с бутоните за споделяне дадени по-долу:



ДОБАВИ КОМЕНТАР:
Всички НЕГРАМОТНО написани коментари се трият!!!
Добави
Оценка?

2 3 4 5 6
Оцени!

^НАГОРЕ^
Online: 191