От мократа земя, та чак до слънцето
Със клоните си пишат по небето
едно писмо без край и без начало...
Били са хора някога дърветата,
осъдени да плащат тежка карма...
Наказани за грешките със корени,
които ги държат на разстояние
от всичко тъй прекрасно за докосване,
тъй невъзможно и така желано...
В мълчание да преминават дните им,
да слушат как светът край тях вилнее.
Да са свидетели на хиляди различности
без правото на глас и на намеса...
За поздрав да помахат чакат вятъра
да разлюлее клоните зелени.
А плачат само щом дъждовни капчици
със сълзи ги обливат и отнемат
полепналия прах по цветовете им,
с които се усмихват. Мамят птиците
да споделят в гнездо едно вълнение,
което в соковете им се движи
от мократа земя, та чак до слънцето.
А то пък ги рисува като сянка -
безцветна, деформирана и тъжна,
пълзяща бавно по посока тъмнината...
© Дочка Василева Всички права запазени
