Пиета
Забрадките,
забрадките от черен креп
засенчиха небето лятно.
Потекоха къпинено зад хълма,
прибулиха асмите,
сълзи от кехлибар закапаха
и напращяло злато се изрони
по дрипавия гръб на планината.
Дойдоха оплаквачките, завиха,
запяха песни за сбогуване,
а птиците накацаха в очите ми,
мълчаха дълго, потъмнели...
И гладни косове и хищници
разнасяха коливото до съмнало
в това проклето селско гробище.
И тъй като
прекърши ми се
листът на душата,
останах до сабахлем
да очаквам оня ангел,
дето те прегърна,
да го питам:
- Нима друг не можа да вземеш
небесната ти нива да оплеви?
Превърнала те бих в перо
в крилата му изпрани.
Да го бодеш, да бъдеш неудобен!!!
Да причиняваш рани
цяла вечност!
Да му припомняш ада,
през който си преминал на земята.
И като пак рече да пазарува
от сергията на нашите души,
да мисли дълго.
Много дълго да мъдрува!
© Валентина Йотова Всички права запазени
