Днес

Оцветявам в намачкан и накъсан скицник, седящ на скута ми, с играещ молив между пръстите и мислите ми.

Слънцето надничаше, докато аз накланях молива, и създаде груба, тъмна линия от едната страна. Спрях да рисувам за момент, дробовете ми се изпълниха със свеж въздух и започнах пак, с нови идеи за деца с големи кафяви очи, които бягат през поляни, докато дългите им коси ги следват като воал.

Дишам в море от сладък въздух през ноздрите си, краката ми минават през горещия пясък, а изгарящата му топлина притиска кожата ми още повече към него.

Сухата хартия в скицника ми беше покрита от овъглени линии, а моливът  натискаше хълмовете като златна слънчева светлина, отклонявайки се от моите сенчесто-розови устни, разтворени като роза.

Мисля си за гора, заобиколена от птици, буйни зелени и жълто-оранжеви дървета, потопени в мелодията на есента, а листата... сухи и студени като хартията, на която рисувам. Вечер си мисля за животни, които препускат през лунната светлина, по мръсната кафява пътека, разбивайки спомените, преди да се изгубят в тъмнината, която ги очаква напред.

Чувам сърцето ми да бие през неизчистения ритъм на глътките въздух, които поемам, докато трия старите си грешки и създавам нови за секунди. Идеите се вливат в съзнанието ми като синя река - буйна, жива и весела.

Припомням си звука на живота, звука на мира, звука на усмивка, огрята от слънцето и с нея всички симфонични звуци на Днес, които никога няма да чуя пак.