Скитниците нямат дом
Не чувам вече траурни камбани.
За Бога, бил си скитник по душа.
Душата си със моята нахрани,
за други... не остави и троха.
Ах, чувам крясъка на ято птици.
В очите се разбиват стъкълца.
И сляпа съм, останах без зеници,
опадаха небесните перца.
Забързан към проклетото си време,
отиваш си с ненужните мечти.
А аз по-малка падам на колене,
изправям се, но все почти, почти..
Разбирам скитниците нямат дом!
А колко лесно е да бъдеш ничий
и колко страшно е да си в затвор,
и колко трудно е... да не обичаш.
© Николина Милева Всички права запазени
