Зад прозореца
В една такава нощ, когато луната потече по прозореца, той се сви на кълбо, обгърнат от невидима сфера, без пролука за изход. Извика спомените. Беше му много студено. Надяваше се, че те ще го стоплят. Потъна в тях, усмихвайки се на невидимите хора, преминали през душата му, но не спря студа. Той пълзеше. Пълзеше по лицето, по крайниците, по цялото тяло и намираше процепите в кожата, през които се промъкваше, за да се впие и в последната част от сърцето, запазила въгленче топлина, надявайки се, че ще завърти кръвта му, за да живее и се радва.
Вегетираше. Вегетираше в празното на стаята с тъжните чувства и спореше с тях. Мъчеше се да им даде неоспоримите си доводи, тези на равносметката, за да съживи сърцето си. Не успяваше. Във всеки спор надделяваше отчаянието и самосъжалението или беше прекратен от нищото, а нищото беше по-лошо и от тъгата. Тогава спираше едва доловимият му пулс. Сферата го притискаше, зениците му се разширяваха и всеки път една малка смърт го прибираше в безтегловното си пространство.
Луната се свличаше бавно, на капки по стъклото. Беше толкова тихо, че можеше да чуе шума ù. Или да си го измисли. Измисляше си звук, за да провери дали съществува. Така до сутринта, когато по прозореца започваха да се блъскат цветовете на утрото и късове от синьото небе да се оглеждат в него.
Най-лошото беше слънцето. Лъчите му се мъчеха да пробият сякаш бронирания прозорец, но не успяваха. Уплашени се свличаха на прашния тротоар и го нажежаваха до кървавочервено. Прах и мараня се вдигаха от него и достигаха до стъклото, за да нарисуват миражите от миналото му. Прожектираха всички загуби. Ясно, самоцелно и безчувствено. Сферата му тежеше. Притискаше гърдите с тонове печал и спираше въздуха. А толкова му се искаше да извика. Да вика от болка. Само че прожекцията беше изсушила гърлото и викът пресядаше като рибя кост, забита в лигавицата, причинявайки по-голяма болка. Свиваше се още повече на кълбо. В такива моменти приличаше на парцалива топка, многократно подритвана от силните крака на случайните и се разнищваше до голо. Разсъблечен, монотонният ден го изсушаваше. Беше съвсем беззащитен. Дори не умираше. Не умираше, защото се страхуваше дневните ветрове да не го изсушат като чироз и да изтънее до толкова, че да стане прозрачен и заприлича на сянка. А сянката е само отражение на човек, проектирана в малкия му свят на безплътие. Страхуваше се да не изгуби мазохистичната си болезненост, която разширяваше зениците и всеки път го убиваше...
Навън вече валеше. Влагата се просмукваше през стените. Стъклото имаше цвят на облак. Дъждовен облак. Ромоленето не беше измислица, а музика. Сферата се топеше. Студът беше друг – истински.
Беше начало. Друго начало. Той плачеше. Плачеше за себе си...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ани Монева Всички права запазени
