Онази вещица - Любов
Защо ми подари света и след това от него си отиде.
А той е толкова голям, че самотата ме убива.
Заричах се, че няма да повярвам, отново на онази вещица - Любов.
Облекла голото си тяло с иглики и метличина.
Къде отнесе сините ми утрини и всички маргаритени целувки.
Върни ми ги.
Или поне една, в която не по мъжки да се скрия.
Да, тъмно, студено и вали, отнякъде се чуват гласове.
По-влажно е от всякога, събирам и последния си свят,
без никакви надежди за затопляне.
© Тодор Асенов Всички права запазени
