Спомен от една командировка
Командирован бях преди години
в едно родопско село. Всеки ден
с теодолита ниви и градини
заснемах аз, а вечер уморен
във кръчмата присядах. И така
се запознах с един прочут ловджия.
Условно тука ще го нарека
за разказа Алито. Бе от тия
ловци, които в себе си таят
истории, достойни за перото
на Станев и Радичков. Всеки път
разказваше ми случки от живота
на местната дружинка. Много бяха.
Не помня вече всички, но една
се вряза в паметта ми. Не успяха
годините и белите петна,
от тях родени, да я заличат.
Когато я разказваше Алито,
усещах как засядат и горчат
във гърлото му думите. Сълзите
набъбваха в очите на мъжа
във опит неумел да бъдат скрити.
Но по-добре от тук да продължа
със собствените думи на Алито:
“Това се случи миналата есен.
Излязъл бях на лов за пъдпъдък
- тогава е сезонът им. Чудесен
започваше денят ми. Всеки стрък
се къпеше във утринна роса,
пламтяха неожънатите ниви
на слънчогледа, в чисти небеса
блестяха изумително красиви
сребристо-бели облаци. Тогава,
отсреща, до стърнището на края,
съзрях внезапно да се приближават
сърна и малко. Да си поиграя
на криеница хрумна ми. Реших
да се промъкна лекичко до тях.
Последните стотина метра тих
като змия под синора пълзях.
Когато се изправих, те стояха
на десет метра само. В този миг
сърната ме видя. И тази плаха
кошута не побягна, с кратък вик
подскочи между малкото и мен,
но беше късно – сякаш в ням каданс
сърнето падна. Слънчевият ден
донесе само ехото до нас
от изстрела. Бях чувал стари хора
да казват, че сърните плачат с глас,
но мислех си, че само си говорят.
Така си мислех аз до този час.
Но тя заплака. Мъртвото сърне
побутваше с краче, а от очите
сълзите ù течаха. Миг поне
да бях се позабавил... Плачех скрито
и аз със нея, в храстите стаен.
След туй побягнах. Спрях се у дома.
И този лов последен бе за мен.
Все още чувам майката сама
да плаче над убитото сърне.”
Така завърши разказа Алито.
Положи върху свойте колене
ръцете си. Дълбоко във очите
проблясваха сълзи, а аз седях,
безмълвно стиснал чаша недопита.
Това е... Вероятно не успях
да кажа всичко, но поне опитах.
в едно родопско село. Всеки ден
с теодолита ниви и градини
заснемах аз, а вечер уморен
във кръчмата присядах. И така
се запознах с един прочут ловджия.
Условно тука ще го нарека
за разказа Алито. Бе от тия
ловци, които в себе си таят
истории, достойни за перото
на Станев и Радичков. Всеки път
разказваше ми случки от живота
на местната дружинка. Много бяха.
Не помня вече всички, но една
се вряза в паметта ми. Не успяха
годините и белите петна,
от тях родени, да я заличат.
Когато я разказваше Алито,
усещах как засядат и горчат
във гърлото му думите. Сълзите
набъбваха в очите на мъжа
във опит неумел да бъдат скрити.
Но по-добре от тук да продължа
със собствените думи на Алито:
“Това се случи миналата есен.
Излязъл бях на лов за пъдпъдък
- тогава е сезонът им. Чудесен
започваше денят ми. Всеки стрък
се къпеше във утринна роса,
пламтяха неожънатите ниви
на слънчогледа, в чисти небеса
блестяха изумително красиви
сребристо-бели облаци. Тогава,
отсреща, до стърнището на края,
съзрях внезапно да се приближават
сърна и малко. Да си поиграя
на криеница хрумна ми. Реших
да се промъкна лекичко до тях.
Последните стотина метра тих
като змия под синора пълзях.
Когато се изправих, те стояха
на десет метра само. В този миг
сърната ме видя. И тази плаха
кошута не побягна, с кратък вик
подскочи между малкото и мен,
но беше късно – сякаш в ням каданс
сърнето падна. Слънчевият ден
донесе само ехото до нас
от изстрела. Бях чувал стари хора
да казват, че сърните плачат с глас,
но мислех си, че само си говорят.
Така си мислех аз до този час.
Но тя заплака. Мъртвото сърне
побутваше с краче, а от очите
сълзите ù течаха. Миг поне
да бях се позабавил... Плачех скрито
и аз със нея, в храстите стаен.
След туй побягнах. Спрях се у дома.
И този лов последен бе за мен.
Все още чувам майката сама
да плаче над убитото сърне.”
Така завърши разказа Алито.
Положи върху свойте колене
ръцете си. Дълбоко във очите
проблясваха сълзи, а аз седях,
безмълвно стиснал чаша недопита.
Това е... Вероятно не успях
да кажа всичко, но поне опитах.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ангел Веселинов Всички права запазени
