Навярно
Навярно някога ще се разлюбя с вятъра,
ако мога да се влюбя във зелената трева.
Ще съм смирена, няма да съм пагубна
и няма да завивам никого със моята тъга.
Навярно ще поседна хей така, на пътя си,
готова себе си във лутането да намеря.
Ще въздъхна облекчено, че съм скъсала
с последната от миналото си постеля.
Навярно вече ще съм друга – помъдряла
и заприличала на скитник, дълго скитал.
Ще съм се върнала във бялата си вяра,
като едничък стрък от нищото поникнал.
Навярно ще зная за цената на минутите,
на всичките, които само съм спечелила.
Ще си поплача кротко за онези трудните,
а плачът ще е една молитва във неделя.
Навярно ще съм се научила да вземам
само нежността от звуците на тишината.
Ще съумявам шумните да не приемам,
ще съм глуха за тиктакането на съдбата.
Навярно и земята някога ще ме хареса,
на пътя ако седна, преди да се изгубя.
Ще съм се открила, да ми бъде лесно -
тогава, когато вятъра успея да разлюбя.
© Ани Монева Всички права запазени
