Потребители (95472) Поезия (164294) Проза (22690) Есета (6770) Публицистика (1188) Картини (12180) Фотографии (26454) Колажи (4034) Музика/Аудио (2399) Преводи (11106) Условия за публикуване Най-новите Последни коментари Търсене Календар Връзки Фотоалбум Медиите за нас Реклама
N250287
Автор Hekredel (Христо Славов) Пиши

« ...още »
ЗаглавиеПесни за България
Категорияпоезия
ПодкатегорииОди и поеми, на Български език
Дата на публикуване20-05-2011г. 16:00 от изречена
Посещения868
Оценка 6,00 от 1 гласа
Коментари 1

шрифт
| + | - |

 

                                                                  ПЕСНИ ЗА БЪЛГАРИЯ          

                                                                              ПОЕМА

                                                                от  Христо  Кръстев Славов

 

                                               Тринайсет века ти стоиш непоклатима,

                                               със корени, дълбоко  във пръстта.

                                               През иглени уши в Историята мина,

                                               но даде нещо свое  на света!

 

                                               Тринайсет века ти отмерваш часовете.

                                               На стража на Балканите стоиш.

                                               Ти възмъжа  във  битките със враговете.

                                               И днеска на краката си стоиш!

 

                                                Земя на кръстопът си ти, Родино  свята,

                                               покрита с гробове и семена.

                                               Ти раждаш здравеца и хляба  на децата,

                                               но  тежки бяха твойте времена!

 

                                               По стръмни пътища във  вековете мина…

                                               Ти беше брулена от бури зли.

                                               Ти с зъби скърца в яд по не една причина.

                                               И не веднъж сърцето те боля!

 

                                               Ти мъките на цял народ на гръб пренесе!

                                               Към бъдещето ти намери брод.

                                               И твоят подвиг като  ехо се разнесе,

                                               и даде ни надежда и  живот!

 

                                               Земя от кръв и пот, най-българска и свята,

                                               позна ти сълзите и радостта!

                                               Ти победи във битките си със Съдбата,

                                               и с  демоните  черни на нощта!

 

                                                 Земя като жена, красива и напета,

                                                 със  поглед син и слънчева душа…

                                                 Простряла губери по плодните полета.

                                                 Единствена  за мене си в света!

 

                                               Една страна  застанала на кръстопътя...

                                                Желана, като хубава мома!

                                               Която като агнето водата мъти

                                               на глутниците вълчи на  света!

 

                                               На картата ти си едно пътънце…

                                               А някои даже не знаят къде си?!

                                                Но ти си земята с голямо сърце,

                                                която усмивка от слънцето носи!

 

И днеска те пазим, във наште сърца,

тъй както те пазиха свято дедите!

Ще те завещаем на наште деца

и ти ще пребъдеш, вовеки, във дните!

 

На стремето, в борба епическа  зачена...

И възмъжа  от силни врагове!

Велики дни живя...И в тежки нощи стена…

Доде народа ни те изкове!

 

Ти трябваше да победиш или загинеш!

Друг изход просто нямаше за теб!

Ти през Арената на вековете мина

със гладиаторски изваден меч!..

 

Нима от някого очакваше пощада?!

Ти беше в битки, на живот и смърт!

Живота  трябваше със меч да се изстрада…

И Правдата! И собствения път!…

 

 

 

Сред грохота могъщ на конските копита,

при изгрева, от битки зачервен,

с Десницата, която  врагове помиташе,

ти очерта изгряващия Ден!

 

Когато шепата надъхани „спартанци“,

дошли от степите, със Аспарух,

и честваха победите си с буйни танци,

се раждаше и твоят боен дух…

 

И с първите ти прощъпални стъпки

закрачи с теб един корав народ,

способен  да те люби със синовни тръпки,

способен и да мрази цял живот!...

 

Той своята Съдба без хленчене изстрада…

Той не веднъж със името ти мря!

Прекърши врагове, не чакайки пощада...

И правото ти  да си отстоя!..

 

Той плака и мъсти за Свободата мъртва!

И мъка на сърцето му лежа.

Сърцето го боля за всяка твоя жертва…

Той стискаше юмрука на гнева!

 

Но помни той  и дните на велико време,

със изгреви  и ведър небосклон.

Той  враговете си  е виждал на колене!

И носил е венци на твоя Трон!

 

Пред тебе тръпнеха на Цариград стените!

Клокотница единствена не бе!...

Пред тебе с трясък се отваряха вратите!

И имаше безоблачно небе!

 

Прекланям се пред твойте подвизи и слава!

Пред падналите в бойните поля!

И затова, че на света си нещо дала,

че за света сърцето те боля!...

 

За туй, че си родила синове титани;

по пътя си оставяла следи;

че не склони глава пред твоите тирани;

че огъня в огнището не загаси!...

 

Ти оцеля във този съдбоносен сблъсък!

Не те удавиха във  твойта кръв…

Не се уплаши ти от змийския им съсък,

от кучешкия лай по твоя път!

 

Те искаха с юмруци тежки да те смажат,

и удряха без милост при това!...

С интригите си  искаха да те  накажат,

но ти във времето ги надживя!...

 

О, ти си жива. Ти растеш и възмъжаваш.

И днес е синьо твоето небе.

И бели пазви пак на слънцето огряваш…

И бременно е твоето поле!

 

 

  ПЕСЕН ВТОРА

 

С цветя накичена си приказно красива.

Ухаеш ти на хляб и аромат.

Зелени губери от слънцето те скриват.

Очите ти от синьото  блестят.

 

Незабравимо е горещото ти пладне,

с дебели сенки и с дъх на липи,

когато летен дъжд по класовете падне

и те препашат цветните дъги…

 

През есента си плодна. С багри украсена.

Блестиш  под слънчевия ореол.

Загадъчна в нощта… От изгрева – червена…

Обагрена от нежно зарево!

 

Щом с първите петли зорницата те буди,

от тъмното изскача твоят Ден…

Разгонва пойни птици… Пръска пеперуди…

Ти се оглеждаш с поглед възхитен!

 

В прозрачно сините  очи на небосвода

аз впивам жадно своя пламнал взор!

Обичам те и аз, с душата на народа!

Обожествявам родния простор!

 

Дъхтиш на угари и летни сенокоси…

И пълниш пазвите за гроздобер.

Събираш песните и детските въпроси…

И разгадаваш, звездното небе...

 

Шумят от вятъра подгонени полята,

натегнали  от  тежки плодове…

Като охранен кон, след зоб, трепти земята,

Готова, лудо, да се понесе!...

 

От Тракия до Добруджа братят житата…

И Розовата долина дъхти…

Кръжат орли над първенците на страната…

И ехо от Родопите кънти.

 

Трептят лазурите високо над Пирина,

над Рила  и Балканските гори…

На Черноморието ти печеш гърбина.

По пътищата тръгваш призори…

 

Повдигната на пръсти, стигаш небесата.

Юмруци вдигаш, като върхове.

О, ти си скътана дълбоко във сърцата,

в щастливи и в нещастни  часове!

 

Гнева на боговете ти си укротила...

И пак вървиш след дългите бразди…

И носиш в себе си една неземна сила,

затуй с увереност напред вървиш!

 

Като немирници, по горските поляни,

по  урвите и гъстите гори,

напреко по  полята, с коси  разлюляни,

 вървят към внуците ни твойте дни!

 

 Оловото понякога ни натежава…

Развяват гриви нощните коне.

И гневни бури във душите закипяват.

Вселената в ушите ни реве.

 

Грижовна майка си във дни незабравими...

Със топли длани и с юмруци зли!

Ти носиш  любовта на  майки и любими,

и верността на всичките ни дни!

 

О, ненагледна  си от Дунав до Пирина!

Макар че си една “човешка длан”!

Ти в мен си  тръпката, която не премина!

Земята си на родния Балкан!

 

В Тракийските поля и мойто детство мина...

С Марица ми отплува младостта…

Под Витоша гори днес моята камина,

аз тук съм свил гнездото на рода!

 

И миналото и сегашното са в мене.

А бъдещето чака своя ден…

И всичко българско живее вътре в мене...

И ти до края ми ще си във мен!

 

Не съм избирал аз  Рода си, ни – Родина!

Но се гордея с тази “малка длан”!

За мен си  ти единствена, неповторима!

Макар и малка, ти си великан!

 

 

ПЕСЕН  ТРЕТА

 

Легендата прабългарска е твърде стара.

Не помни вече  многото си дни.

От вятъра във шепите е оцеляла.

В сърцата се опази от злини!

 

Аз помня притчата за снопа на Кубрата.

От майка си за  първи път я чух.

Не може никой сам да победи Ламята.

Човекът сам за славата е глух!

 

Дедите ни кръстосвали  реки и степи,

да търсят ненамерения дом.

Врага посрещали, по козите пътеки,

и пазели свещения закон!

 

Традициите стари те не нарушили.

Не спорили с основния закон!

И колчем те, от пътя  си коне отбили,

са губили огнище и подслон!

 

Зората пукнала... Денят се раждал вече...

Във Дунава проблясвали лъчи.

Дочувал се тревожен тътен отдалече.

Четял се страх във птичите очи…

 

И неспокойната стихия на морето,

напуснала леглото на нощта,

прегръщала, като любовница, небето

и с химни благославяла  света!...

 

Събудили Деня прабългарските орди,

да възвестят високо на света

триумфа  на великите си вече воини,

родината на своите деца!

 

Издигнал Аспарух десницата си с меча.

С ръка над коня си те очертал!...

България за пръв път Ханът те нарече…

Закле те във Живота и Смъртта!

 

И първи камък той в основата ти стана!

И сам в огнището ти изгоря!...

Завинаги Създател твой ще си остане!

Безсмъртието с тебе надживя!

 

С могъщата Византия ти сплете мишци.

От пътя си тя не те отстрани!

И ти, родената във огнени езици,

закрачи пътя си до наши дни!..

 

Една земя, тъй търсена и тъй  желана,

като прохладна сянка в летен зной;

способна да затвори всички стари рани;

да даде огнище и мечтан покой!...

 

Една земя, като надежда стара, близка,

която в селски длани не  тъжи!

Способна да даде  и Търновград, и Плиска.

Красива, като влюбени очи!...

 

Една напираща мечта, за рожба първа,

крепяла здраво нашите деди.

И с жаждата, на  майката, деца да кърми,

желаеха да имаш мирни дни!

 

Но знаем днес, от твойте стари летописи,

за битките, за Плиска и Преслав…

Не си гуляла ти в дворци  със кипариси…

Работил  е народът ти корав!

 

О, зная аз, че ти обичаш потни длани.

Полята житни, топлите бразди.

И плодородието в летните хармани.

И нощите, със едрите звезди.

 

Обичаш изгревите чудни над страната.

И кладите, изгарящи нощта.

Мечтаеш за  огнища топли,  във селата,

за влюбените погледи в света!

 

Обичаш  празници по селските мегдани….

Кръщенките и сватбите с  игри…

Закачките и дрънкането на гердани…

Събудените хора призори…

 

Начало: “шестотин осемдесет и първа”!

Надежда, носена от векове!

Една История, започваща  тепърва!…

С падения и горди върхове!

 

Преплетоха ръце, за вечната си дружба,

прабългарския, с праславянски род…

И станаха, подгонени от обща нужда,

една родина  и един народ!…

 

Застана ти на стража горда  на  Балкана…

Опряла гръб в Понтийското море…

На този кръстопът завинаги остана…

И българинът все ще те оре!

 

Ти пусна корени, дълбоко във земята,

която е от падналите пръст!...

Българийо, закрилнице, Родино свята,

не знам дали жадуваш днес за мъст!?.

 

 

Песен  четвърта

 

И делото, което Аспарух остави,

 бе истинска основа за градеж...

И днеска още всички българи го славим,

свидетели на дългия градеж!

 

Часът на българите вече  бе ударил.

И бе се сбъднал общият копнеж,

но имаше по пътя ни безбройни гари,

и трябваше навсякъде да спреш!..,

 

След първите дойдоха, внуците ти здрави!

С победите им и ти оцеля!

Ти в Плиска и Преслав завета си остави,

и с тази хубава земя се сля!...

 

Ти скоро стана трета сила във Европа.

О, чуваше се вече твоят глас!

На Цариград, по портите, с юмруци тропа...

Съседите признаха твойта власт!

 

В Историята дирята си ти остави...

Ти бе родила Крум и Омуртаг.

Ти скоро дивия си Тангра изостави

и при Борис Христос ти стана драг!...

 

Но апогеят ти дойде при Симеона.

При него ти записа “златен век”…

На теб блестеше вече златната корона

и беше станал пътят ти по-лек!…

 

С дворци и пътища, от българска направа,

прескочи на Балканите плета.

И като ехо се разнесе твойта слава,

ти стана трета сила във света!

 

Създаде букви за славянските народи...

И в огъня на Прометей горя…

Опази делото на Кирил и Методий

и тъй към бъдещето завървя!…

 

Превземаше  ти върхове от синевата…

Теб щастие от слънцето те гря!

Ореше нивите... Пасеше си стадата…

За жътва твоя  тежък плод узря!...

 

Със  меч и огън ти изхвърли своя Тангра.

И с друг по-земен бог  го замени!

Ти с удари строши езическата пранга

и  хората в едно обедини!

 

Но  твоята история в архивите

има, има и трагични дни!

Когато суховей мина над нивите

и във сърцето точно те рани!

 

Ти помниш слепите мъже на Самуила,

които в мрак към теб до днес вървят…

 Византия, като змия се беше свила

в сърцето на ранената ти плът!

 

Но ти хвърли мотиката и взе остена!

Веригите строши на цял народ!

Откри за себе си свободната вселена...

И тръгна в своя Търновски възход!

 

Изгря отново слънцето ти над земята.

Ти с трясък хлопна чуждите врати…

На всички врагове решаваше  съдбата…

И вдигна чаши за щастливи дни!

 

От Търновград ти своя Царевград направи…

Роди Ивайло и поп Богомил.

И свойте ереси ти на света остави.

Но  пък дочака и щастливи дни!

 

На черната История  в архивите

ний помним  много робски дни!

Кланета и безчестие за живите

и невъзкръснали мечти!…

 

От чужди орди ти за дълго бе пленена!

Прегазиха те чуждите коне!...

Огнището на българите - изгорено!...

И синовете ти - на колене…

 

Разкъсвана от дрязги, ти беше повалена.

В оковите на петвековен роб!...

Но плахата надежда беше съхранена.

В Историята ти не каза: “Стоп!”

 

Със ятаган те клаха... Вися по бесилки…

И мряха българските синове!

Но ти намери сили и лечебни билки…

И продължаваш пак, със векове!..

 

От теб направиха велика мъченица.

Ти бе разкъсана от зверове.

Но ти не изостави свойта ръченица…

Възкръсна  ти за свойте синове!

 

И не напразно ти си толкова годишна…

Възкръсна птицата от пепелта!

На този кръстопът и днес не си излишна...

Напротив, ти си нужна  на света!…

 

 

Песен пета

 

Пробудиха се с гръм заспалите Балкани.

Във тях кипеше гняв от векове!...

И ти роди за свободата си титани…

Израстваше народа "с часове"!

 

Издигнаха се знамената ти в борбата.

От призиви велики закънтя.

Отприщи се  за мъст лавината в сърцата

и полуостровът се залюля!

 

В един  голям юмрук се българите сляха.

И тръгнаха в великата борба!...

И в името на твойта Свобода те мряха.

Търпението в чашата преля!...

 

И тази буря във хайдушките Балкани

отнесе робските ти страхове…

И към тиранина отправи  ти закани,

спотайвани у нас от векове!

 

Прекланяме се днес с мълчание… И с песни!

Пред Ботев, пред Апостола,  Батак!

Пред твойте синове, загинали в борбата!

Прогонили вековния ти враг!

 

О, подвигът на българите ще остане!

Ще бъде връх над твойте върхове!

И те докрай ще си останат наше знаме

в борбата ни  със всички врагове...

 

Очаквайки смъртта, за своята родина

не сведоха  отсечени глави!

И като тътен те през вековете минаха,

България  отново да  блести!

 

Ний подвига на Шипка няма да забравим!

И жертвите от Руската война!

Признателно във вековете ще ги славим!

Та те спасиха нашата страна!

 

Те станаха апостоли на Свободата.

Загиналите паднаха за нас!

И нека никога не си кривим душата,

Освободители ще са за нас!

 

О, ние, внуците ти, няма да забравим

Епопеята велика на Април!

До край в живота си Оборище ще славим!

Ще се кълнем във него, крайо мил!

 

Една надеждица  във българите бдеше,

опора бе във онзи робски свят!

И като звезда във тъмното пред теб вървеше,

протягайки ръка на своя брат!…

 

Митично бе за тебе името “Русия”,

възнасян бе и “Дядо ти Иван”…

Ти вярваше, че тя за тебе ще се бие,

и ти не бе от нея изигран!

 

И тя остави във Историята дири,

и тя се би за твойта Свобода!

И богатирите и станаха кумири!

Останаха  във нашите сърца!

 

Макар че после ти поиска Свободата,

тъкмеше се за твоя господар!

Не знам такива ли са чувствата на брата?

Или на нейния имперски Цар?!

 

Аз знам, че всичко в този грешен свят се плаща!

Безплатен обед няма във света!...

Но някой щом нахално смъква твойте гащи,

той иска да  те смъкне във калта!

 

Не бяха те съвсем безкористни и братски…

Те са крояли друго при това!

Не са дошли до нас със братските си ласки…

Напразно никой не троши глава!

 

Те искаха и тук да станат господари,

И тук, у нас, потърсиха плацдарм!

Но планът им  у нас на камъни удари.

Не ги харесахме за господар!

 

Добрите чувства  и до днес стоят в народа!...

О, той за братството  си е втълпил!

Те търсеха така за себе си изгода,

а не за туй, че някой им е мил!...

 

Аз мисля, че е важно това да се знае…

Най-лошо е, ти щом си заблуден!

И на главата ти щом някой все ти бае…

И мисли, че си цял живот зелен!

 

Това с руснаците по-късно се повтори,

когато втори път дойдоха с гръм.

Но парашутът им за малко се отвори

и тука ни направиха на “Бръм”!...

 

Когато дойдоха със своя комунизъм

и ни натикаха в голям обор!...

Облякоха ни  усмирителната риза…

И България превърнаха в затвор!...

 

 

 

Песен  шеста

 

 

Ах, люти са твоите рани, Родино.

И тежки от мъка са твоите дни!…

Но ти си хиляда и триста годишна!

И още хиляда  и триста бъди!...

 

Нима веднъж до днес те хулиха и клеха

и чужденци, и твои синове!?

И не веднъж от теб усмивката ти взеха,

но никога - голямото сърце!...

 

Във твойта нива бурени се народиха

и те отбиваха от твоя път!…

И истините ти от хората укриха…

Опитаха се да  те продадат!

 

Ний по природата си сме били хайдути!

Завиждаме си страшно и крадем!...

И щом в живота сме успели, сме надути?!

По-долните от себе си не щем?!

 

Не се обичаме ний, близките не щеме!...

Изяждаме се и акъл не щем!

Във всеки българин един хайдутин дреме…

И Господу не щеме да дадем!...

 

В нещастието сме  за Бога и светците.

Тогава палим свещи и за тях!…

Но вътре сме с езическото, от дедите,

и носим животинския си страх!

 

Не знам защо така държим за чужденците…

И българите са за нас боклук?!

И от душата си ний мразим първенците?!

И винаги си правиме напук?!…

 

Надежди… Преврати… Излъгани хора…

По селски мегдани и градски стъгди…

Издигнати тежки юмруци нагоре!...

И търсене сметката кой ще плати!..

 

Но ти си остана с цървули обута…

С извити до болката голи ръце…

Самата ти беше във кръпки зашита!...

И с  пълно до горе с горчилки сърце…

 

Стояха пред теб нерешени проблеми,

те гледаха нагло  във твойто лице…

И отговор чакаха   сто теореми…

Към тебе посягаха с мръсни ръце!...

 

Макар че не стигаше хлябът и виното,

а дните ръмжаха и гладни, и зли...

Над всичко най-често стоеше Родината

и тя затова се до днес съхрани!..

 

Откъсна се едва от “братската прегръдка”,

която щеше да те задуши!..

Като кошута бе преследвана от хрътки

и силните ти дърпаха  уши!...

 

И с някакъв измислен комунизъм

поставиха  ни в заден  двор!...

И от тогава сме във перманентна криза,

натикани сме като във обор!...

 

От него се простихме с петдесет години...

И с петдесет – се върнахме назад!

Откраднати ни бяха небесата сини,

и вярата в славянския ни брат…

 

О, дълги векове ний в робство сме живяли…

Напук на всичко, има ни и днес!

Ний от тринайсет,  седем в „тъмно“ сме вървяли

и във света сме нямали адрес!...

 

Два века са ни тъпкали и византийци!...

Пет века пък под турско сме били!

И петдесет години нашите убийци

стараха се и нас да ни боли!...

 

Под слънцето на дружбата през вековете

ний стопляхме премръзнали ръце,

но пък от Севера дойдоха ветровете

и много безнадеждни  часове!...

 

Ний търсехме кураж във любовта голяма,

очаквахме тя да ни възкреси!

Но не от слънцето  сега ти бе огряна…

От нея ти си скубеше коси!...

 

Сега ти пак дъхтиш на летни сенокоси.

Свободна си да раждаш синове…

Надеждата ни бялата ти пролет носи.

Живееш съдбоносни часове!...

 

Като невяста, булченски си пременена,

и хубава си ти, като дъга!

И днес се радваш ти на обич споделена…

Изправяш бавно паднала снага!

 

Над свода ти сребреят лунните снежинки,

усмихват ти се едрите звезди…

Целуват устни алени кварталните градинки…

И ти дъхтиш на топлите бразди!

 

Ти героични делници днес не празнуваш...

Тъй както ти го правеше преди…

И нереалности ти днеска не щурмуваш,

а правиш бавно своите следи!…

 

Аршините ти пак са твойте дребни цели,

които трябва  пак да защитиш.

Ний днеска просто към Европа сме поели

и  чакаме те  пак да заблестиш!..

 

Родена в битки и израснала в неволи,

ти имаш твърда, мъжка, топла  длан,

напукана от труд, изприщена  в мазоли,

но нежна, като чернозем оран!…

 

 

Песен седма

 

 

Не в замъци, ний раснахме  в Балкана

и сукахме от сухата му гръд.

Лекувахме със билки стари рани,

и пяхме песните на нашта скръб…

 

И дълги векове живяхме като роби,

с подтиснато достойнство и чест!

И стискайки юмруци, плащали сме глоби,

но опазихме България, до днес!...

 

Не сме, не сме били на щастие богати,

но Правдата бе в нашето сърце…

Не се превземахме, като аристократи…

И ходехме с  напукани ръце!

 

И моят род, тринайсет века след Кубрата,

живее с делото на Аспарух!

И носи винаги духа на Караджата…

И все гради, не жали своя труд!..

 

Днес стъпките на прадедите ни отекват

по паметници, по души, и плочи…

И в сърцата ни звучат, като съзвучия…

Пред подвига им ние коленичим!…

 

Във час на мълчание, на равносметка,

се питам: „Родино, какво съм ти дал?!“

Щом тегля чертата под своята сметка,

аз виждам, че само след теб съм вървял!...

 

О, аз съм частица нищожна от тебе,

а цяла вселена от тебе съм взел,

с небето, с звездите, и с твоя дъх хлебен,

и твоето верую аз съм приел!

 

Българийо, аз съм твой син анонимен…

Не чакай от мене дела на герой!

Аз нямам ни  слава, ни подвиг, ни име,

но с всичко, което е мое, съм твой!

 

И ако някога задъхано ме призовеш,

аз остър меч в ръцете ти ще стана!

С острието му врага си ти да прободеш!...

Бъди! Това е твоята закана!

 

Ах, люти са твоите  рани, Родино…

И тъжни били са твоите  дни…

Но ти си хиляда и триста годишна!

И още хиляда и триста бъди!

 

ВНИМАНИЕ: Публикуваните материали в "Откровения" са авторски. Копирането и свалянето им е забранено! Публикуването им на други сървъри или излъчването им по други медии без разрешението на автора е напълно забранено! "Otkrovenia.com" ще оказва съдействие при повдигнати съдебни искове относно авторство.
Ако искате да споделите произведението с ваши приятели, може да го правите с линк към него или чрез социалните мрежи, с бутоните за споделяне дадени по-долу:


Вашата реклама тук?
изречена (Мая Попова): 20-05-2011г. 16:01
може би публикувани една след друга биха се радвали на по-голям брой читатели.

ДОБАВИ КОМЕНТАР:
Всички НЕГРАМОТНО написани коментари се трият!!!
Добави
Оценка?

2 3 4 5 6
Оцени!

^НАГОРЕ^
Online: 192