Селцето
Клюма селцето, с руини от училище, с шепа старци – спарушена шума. Боли тишината – като на помен… Дори калдъръмът е буренясал. Едно време по него чак до читалището се стигаше, а там ту книги се разменяха, ту песни се пееха, ту сценки се играеха, ама това беше едно време… Сега в купчината камъни, останали от някога достолепната сграда, само змии се въдят и в горещините там никой се не лъже да стъпи. Та и кой ли? Петима сакати старчоци са останали, дето едва-едва пъхтят из запуснатите си дворчета.
Тихо е и само гласът на дядо Драго се чува, че единствен той има такова чудо, що Джи еС еМ гаче ли му викат и по него старецът чак с внука си в Америка бъбри:
-Как си, дядовата? Здрав ли си, мойто момче? При нас е 24-ти май – празник е, нали си спомняш, на славянската писменост бе, на светите братя Кирил и Методий! Ааа, при теб е още 23-ти, така ли и не е никакъв празник? Еех, дядовата… Ами, хайде – ще се чуем чак другия месец, пък ти да се пазиш!
Дядо Драго внимателно натиска копчето, както внукът му, преди да отлети за Америка, го е учил, а сетне тръгва да се поразтъпче къмто гробищата, дето съседската баба Дена още от сутринта е отишла, че своя старец да си понагледа.
Седя си аз на хълма, а погледът ми се рее над превитото селце, с руините му от училище и от читалище, с шепата старци, същинска спарушена шума и напрягам слух, че някоя живинка барем да дочуя. Дълго слухтя, ама няма ни кряк на жаба, ни трак на щъркел – тихо е, много тихо, като на помен…
© Росица Танчева Всички права запазени
