Потребители (94615) Поезия (161030) Проза (22190) Есета (6694) Публицистика (1148) Картини (11808) Фотографии (26179) Колажи (3961) Музика/Аудио (2297) Преводи (11071) Условия за публикуване Най-новите Последни коментари Търсене Календар Връзки Фотоалбум Медиите за нас Реклама
N251767
Автор sols (Монс ) Пиши

« ...още »
ЗаглавиеДетски мечти
Категорияпроза
ПодкатегорииРазкази, на Български език
Дата на публикуване08-06-2011г. 00:19 от изречена
Посещения1132
Оценка 6,00 от 1 гласа
Коментари 1

шрифт
| + | - |

Заваля. Капките бавно се пронизваха през клоните на дърветата и се сливаха със земята. Пролетният дъжд подплаши играещите деца и те се затичаха към блоковете си.

‘И тая криеница не я доиграхме...‘ помисли си Митко. 

Компанията се разотиде, играта се развали, а над навъсеното априлско небе останаха само три деца – Митко, Ани и Лили.

-          Какво правиш? – попита Ани, вперила поглед в приятелката си, която се въртеше под дъжда.

Митко само се намръщи

-          Хайде да 'земем да се скрием някъде... дайте да вървим на пейките, там е сухо.

Лили спря да се върти, но остана загледана нагоре още малко. После се затича, за да настигне останалите двама, които вече наближаваха пейките. А там наистина беше сухо. Децата седнаха и зареяха погледите си в капките, които се разбиваха в асфалта. Улицата я бяха ремонтирали съвсем скоро и повърхността ù беше идеално гладка.

-          Дайте да играем на нещо, дее... – първа наруши мълчанието Ани и нетърпеливо побутна топката, която се търкаляше в краката ù.

-          Например? – Митето винаги беше готов и много се ядосваше, когато игрите не се получаваха или някой лъжеше. А на футбол беше фурия, но момичетата в квартала бяха повече и той по-често играеше на жабка.

-          На професии? – Ани взе топката.

-          Ми 'айде... Лили?

Момичето чак сега откъсна поглед от капките на улицата. Самата тя по принцип си бе някак отвеяна и често не се включваше в разговорите им, въпреки че почти винаги имаше какво да каже.

-          Да играем на професии... – издекламира Ани.

-          Ми добре... – каза Лили и отново се загледа нанякъде... после добави – ама няма аз да съм отпред.

-          Ще се редуваме, щото иначе е тъпо, само трима сме...

И играта започна... А правилата са прости, всеки трябваше да хване топката и да каже какъв иска да стане. По принцип всички се смееха, но сега бяха само трима и не се получи така.

-          Аз ще стана футболист. – започна Митко – Нападател... И никой вратар няма да може да опази вратата, щото шутът ми е много силен и ще стана шампион, и ще вдигна купата...

И продължи разпалено да обяснява нещо за някакви стадиони, което от устата на 11 годишно момче звучеше доста авторитетно. Ани и Лили обаче не бяха хич впечатлени и някъде по средата на някакво изречение за цвета на екипите на отбора му, Ани изтръгна топката от ръцете на момчето и започна да обяснява:

-          Амии, аз пък ще стана лекарка. Кака ми, дето живее в София, тя учи сега за докторка и аз ще стана като нея. И ще лекувам хората...

-          Или ще ги доразболяваш – се разхили момчето, за да си го върне за това, че беше прекъснат. Лили също се разсмя, а Анито се нацупи и с един типично неин маниер се тръсна на пейката, тикна топката в ръцете на момичето до нея и скръсти ръце.

-          Офф, айде да не се карате, а... Ани, довърши си, ако искаш.

-          Не ща... Давай ти.

-          Ми аз искам да съм писателка и ще пиша книги за... за... абе за всякакви неща. Обаче вие не ща да се карате, тъпо е... дайте да сме си приятели, ма най-добри тримата.

-          Ъ, тоя филм съм го гледал, тате ми го пуска, няма да си режа ръката сега и да се кълнем... – Митко леко се дръпна и неволно си хвана ръката.

-          Не бе, за кво гледаш такива глупости, просто няма да се караме и - и Лили погледна леко към Ани - ... и няма да се цупим за глупости.

Всички се съгласиха. Играта я допретупаха, защото без повече хора не беше особено интересна, но продължиха да си говорят. Ани все пак ù мина и продължи разказа си... Искаше да е лекар и то от ония, дето лекуват сърцето. Лили искаше да пише и  после всички да ù четат книгите и да им е много интересно, а Митко мислено вече обикаляше стадиона на почетна обиколка... Довършиха си приказката, а може би и щяха да говорят още часове, но майките им вече взеха нетърпеливо да викат през балконите, че се е смрачило и е време за вечеря...

Превърнаха в традиция въпросната година. Много валеше, пролетта си беше влажна и те всеки път ходеха на пейката и си говореха за какво ли не. Споделяха мечтите си, по детски нереални, но искрени... И си вярваха. Обмисляха пакостите, които правиха после, а един ден Митко беше взел ножа на баща си и криво-ляво издълбаха имената си на пейката... А дъждът упорито си валеше и всяка капка леко се разбиваше в асфалта ден след ден...

 

********

 

Отново валеше... И отново онзи пролетен дъжд, който вече се събираше на цели локви в дупките по улицата, които с времето ставаха все по-дълбоки. Улицата си беше запусната вече, за последен път я бяха ремонтирали преди 7 години. Дъждът беше студен и хората се бяха изпокрили... кварталът изглеждаше празен. Блоковете солидно се бяха строили мълчаливо, дърветата подгизваха, а една полу разбита пейка с неясен цвят допълваше картината. Беше наистина тихо, чуваше се само шумоленето на дъжд и онзи специфичен звук, който бълващите вода улуци издаваха.

По улицата се зададе фигура. Средно висока, облечена в черно фигура, чиято глава беше скрита в качулката. Вървеше бавно, леко, с наведена глава и ръце в джобовете. Изведнъж спря, обърна се и се върна малко назад, после седна на пейката. Свали качулката и кичури мокра тъмна коса тежко се спуснаха по бузите ù. Лили се загледа в локвите, които сякаш се движеха заради капките. Замисли се. Беше седяла тук за последно преди толкова години, тогава още беше на 11. В кафявите ù очи нещо проблясна и тя се плъзна малко надясно и прокара ръка по пейката. Там бяха... почти.

‘Митко  Ани  Лил‘... ‘и‘-то се беше заличило. Нищо, така или иначе ù викаха Лил.

За миг се зарея в спомени, после обаче бавно се върна в настоящето и отново посърна. Много се беше променило. Твърде много. Спомни си колко седяха тук, когато бяха на 11. И колко много плакаха и тримата, когато им каза, че ще се местят в друг град. Не искаше, но се премести, после животът се завихри по своему. Идваше си, ваканциите, но после баба ù почина и тя все по-рядко намираше път към стария град. Чуваха се с Митко понякога, защото родителите им се познаваха. С Ани се виждаше само като си идваше. Но пейките пред блока бяха заменени от кафенетата по центъра. Спомни си, няколко години след като замина... Тогава бяха на 15 и Ани цял ден говори за някакво момче, за което Митко им беше много сърдит после, защото на него тия теми никак не му се нравеха. А беше едно от последните им кафета. Следващия път, когато Лили бе идвала, денят никак не беше весел. Погребваха баба ù. После така и не се върна. С Ани и Митко си пишеха, но си имаше и други приятели и все не намираше път... И така 3 години.

Лили се подсмихна, като се сети за Ани и нейните лекарски истории. 7 години по-късно тя вече не беше Ани, а Аннет и винаги вирваше нос, ако я наречеше просто Ани. Променила се беше. Всеки път, като си пишеха, винаги Лили слушаше безкрайни разкази за някое момче... уви, всяка седмица различно. А за медицината отдавна беше забравила. Сега щеше да става манекенка и купища снимки зариваха Лили. Съмнителни фотографи и още по-съмнителни фотосесии. И всяка снимка сякаш бе на различен човек. Тъмната коса на Ани постепенно се превърна в руса, а очите – някога кафяви, сега синееха зад новопридобитите лещи.  Все по-малко си говореха, а днес не дойде.

Всъщност малко хора дойдоха. Лили отново се натъжи, а очите ù пробляснаха и се обляха със сълзи. После се замисли за Митко... Той наистина искаше да стане футболист. Искаше го толкова силно, че тренировките станаха живота му. Влезе в младежкия тим, но с това и много промени начина си на живот. Взе да пие разни неща, за да издържа по-дълго. Лили знаеше толкова... А само ако беше попитала. За разлика от Ани, той рядко ù пращаше снимки. Най-често го виждаше тагнат тук-там -  с бяло-син екип, висок и слаб и все още русоляв. Обещаваше му, че ще дойде на някой и друг мач... Но така и не дойде, цели 3 години. А сигурно нямаше и да дойде, нямаше и причина да се връща в стария град, където вече познаваше 3-4 човека. Планираше да прекара ваканцията с приятелите си, а за следващата вече беше запланувала пътуване, с което да отпразнува 18 си рожден ден. Не, нямаше да се върне... Но после ù се обадиха. И тогава осъзна колко много не е знаела. Митко беше починал... Спомни си и погледа на майка си, когато ù го съобщи. Оказа се, че витамините далеч не са били просто витамини, а той отдавна вдигаше дозите. Сърцето му не беше издържало. Погребението беше тягостно и малко. Много хора бяха изказали съболезнования на майка му, но почти никой не дойде да го изпрати. Дори Ани... имаше фотосесия, поне така каза.

Лили се опомни. Вече валеше само в очите ù, дъждът отдавна беше спрял. Толкова беше лесно, когато бяха на 11. Толкова е различно сега... Отново се замисли. После бръкна в чантата си и извади оттам малка черна тетрадка, чийто страници бяха натежали от пъхнати тук-там бележки. Отвори я, после я затвори, после я отвори пак... Извади и химикалка и написа ‘Детски мечти‘ на нова страница. Тя не беше забравила, все още искаше да е писателка. Затвори очи за миг... Химикалката с отработено движение се плъзна по листа и спомените заваляха по редовете...

Смрачи се. Чак когато вече не виждаше хубаво листа, Лили спря да пише. Стана, взе нещата си и тръгна... Малката порутена пейка остана някъде зад гърба ù... По едно време се обърна за миг, после продължи по пътя си. А после никога повече не се върна... А всъщност се връщаше често в мислите си... Понякога си спомняше с усмивка трите хлапета - Митко, Ани и Лили. Тях и детските им мечти... Колко е странен понякога животът...!

ВНИМАНИЕ: Публикуваните материали в "Откровения" са авторски. Копирането и свалянето им е забранено! Публикуването им на други сървъри или излъчването им по други медии без разрешението на автора е напълно забранено! "Otkrovenia.com" ще оказва съдействие при повдигнати съдебни искове относно авторство.
Ако искате да споделите произведението с ваши приятели, може да го правите с линк към него или чрез социалните мрежи, с бутоните за споделяне дадени по-долу:


Вашата реклама тук?
LordZombie (Денис Метев): 10-06-2011г. 00:00
Наздраве за детството...

ДОБАВИ КОМЕНТАР:
Всички НЕГРАМОТНО написани коментари се трият!!!
Добави
Оценка?

2 3 4 5 6
Оцени!

^НАГОРЕ^
Online: 69