Една предесенна вечер
/с обич и уважение към Цв.Бекяров/
Вкусвам от закъснялото топло на циганско лято.
С изострения от времето усет още долавям
винения мирис на есен,прегорели треви
и съзирам отлитащо ято.Но пак продължавам
напред,там където ме чака с бяла надежда,
полюшван, върхът на прецъфтяла топола.
И есенно-зимен,сънят ме прегръща,
а спомените са моята тъжна и нежна опора:
в отразената светлина на прегорелия залез,
в мъждукащия в мене нежен блясък,
в звездите сребърни в своята прелест,
в шепота морски и златистия пясък...
Нощта отдавна е прескочила бяла луна,
скрита зад далечни и близки предели.
Сред листата на заспиващи дървета и цветя,
сънуващи омайни песни на щурците,някъде поели...
Здрачевината полека се разрежда,
превръща се в ранно утро или в късен следобяд.
Сред безкрая на времето...или във съня?
Под разпръсналия се прах на Млечния път...
...до кога ли ще вървя така?
От началото,до вълнуващото...
© Петя Кръстева Всички права запазени
