Вълци
ВЪЛЦИ
Не вълкът пожелавал вълчицата, казват.
И са сигурно прави!
От вълчиците идела в горските пазви
свободата на вълчите нрави.
Бяхме вълци!
Когато, огромна, луната
еднооко се вглеждаше в мрака,
древен спазъм възвираше ниско в гърлата ни –
вълча песен, от болка изплакана.
Бяхме вълци!
И беше еленът в гората
– даже бърз, даже силен! – обречен.
Не гладът ни посочваше в здрача следата му,
а законът ни вечен.
Днеска питам за вълците – няма ги вече.
Но вълчиците скитали, казват!
Едноока луна свети горе обречено –
златна пепел по снежната пазва.
По крайградските сметища сенки неясни
разрешават проблеми прастари.
Вълци няма!
Но псетата днес са опасни –
жалки глутници помияри!
Не вълкът пожелавал вълчицата...
Зная!
Бяхме вълци, но вече е късно.
... Всъщност, ако вълчицата ни пожелае,
в нас вълкът – може би! – ще възкръсне...
© Валентин Чернев Всички права запазени
