Ледената самота
Затворен във стая те чакам,
докосва ме с пръсти мрака, говоря си сам и се питам - къде да те търся и скитам? Сълзи от очите преливат, самотата не спира да пита - Къде си, защо ли се бавиш? Кога ли ще се обадиш? Замръзвам от мъка студена, защото те няма до мене, при мене е само тъгата, която ми е стара позната... Седи срещу мен и се гаври, върни се, за да ме избавиш! Къде си, защо ли се бавиш? Кога ли ще се обадиш? Съмнението нокти забива в сърцето ранено - примирам... Ревност душата ми свива, от гняв на прах се разбивам! Часовете край мене прелитат, дали ще дойдеш, спрях да се питам... Сковава ме студ, парче лед съм вече, няма кой да ме стопли тази вечер!© Викторио Всички права запазени
