Необяснимо
Защо се губя в светлата си мисъл,
а в тъмнината лесно се намирам?
Страхът- несподелена с някой близост,
разколебава всичко обяснимо.
Побира се в новородена дума
сърцето и се учи да прощава.
А сутрин в оглeдалото изплува,
расте денят и бавно ме смалява.
Какъв огромен кратер е тъгата!
Сълзите често в лава се превръщат.
Но как да вярва в края си душата,
като от миналото се завръща?
Не се сбогува с никого, защото
не си отиват хора, а представи.
Отнякъде се чува сприхав говор
и хрипове от клетката на славей.
Не мога да избягам. Но избирам
да не играя ролята на жертва.
Отваря се вратата и излиза
представата, че има съвършенство.
А лустрото на всяка светла мисъл
е нуждата да имаш собствен разказ.
Но кой е разказвачът?
Тихо слизам
в градините на вътрешното царство...
© Бистра Малинова Всички права запазени
