Жива
Пристегна ме в прегръдката си хладна,
както змия около жертва се обвива.
Отровата си впи, а после бавно
захвърли ме ни мъртва, нито жива.
Полепна като пареща смола
проклетата отрова по кръвта ми.
Разкъсвах се обсебена в влудяващ бяс -
не можех и не можех да те изчегъртам.
Но ти не знаеш - даже и в съня
на късове от себе си те нищя.
Река съм дива - бентове руша,
камъни влача - кръвта си пречиствам!
Сега от дрипи същност си кроя
и съвест от отломки си съшивам.
Но пак съм цяла! Изчегъртах те! Успях!
Сега обичам! - Напук на теб съм Жива!!
© Светла Илиева Всички права запазени
