Тази есен
Виеше й се свят. Колко дни бе гладувала, давайки на детето си това, което й подхвърляха като на куче, вече не помнеше. Но Дуня знаеше, че е силна жена, вярваше, че е силна жена… Та тя бе родила две деца, завършвайки медицина в България, после с цялото си семейство се бе завърнала в Родината си – в Сирия, за да работи като лекар, да помага на сънародниците си, но и да се грижи за рожбите си не другаде, а в свидната си земя. Третото й дете, мъничко като котенце, проплака на този свят около година преди да започне войната. Сега тя го бе прегърнала, сякаш то бе последната й опора и някак несъзнателно, залитайки, едва пристъпваше. Откакто убиха съпруга й, всичко се обърка. Още същия ден двете й по-големи деца сякаш потънаха вдън земята. Търси ги около месец, но загуби надежда… Изплака си очите, подивя, но мъникът не я остави дълго да се отдаде на мъката - прегръщаше я през врата, притискаше телцето си в нейното, а сърчицето му сякаш щеше да изскочи... И един ден тя пое по пътя, заедно с други свои изстрадали сънародници, с надежда да спаси поне последната издънка на рода си. Така и не разбра кога и как премина българската граница. Когато видя към нея да се приближават някакви хора, се поуспокои. Помъчи да им се усмихне, но в следващия миг се свлече в нозете им с детето на ръце. Душата й се разпръсна в мъглата, но плачът на рожбата й прониза странната есен, в която не на юг, а наобратно летяха птиците или безпомощно махаха с криле, от смъртта покосени по жиците. Да, тази есен бе някак различна - съсухрена, с костеливи ръце, завистлива, безлюбовна, ехидна, вяла, безвкусна, без плод, без лице, с барутен злотътен, гладна, фригидна… Възможно ли бе да има сърце?!
Дуня усети познато поскубване, а след това – биенето на едно мъничко сърчице до своето. Не й се искаше да отваря очи… Не й се искаше да събира разпръснатата в мъглата си душа, така безслънчева, объркана, невлюбена, така безсъдържателна, изгубена… Замълви:
- Не вярвам, не очаквам, не желая, стремежи нямам, не мечтая…
Но дочу детски смях, като изворно бълбукане, като лястовича песен…
Странна, странна есен!
И събра сили…
И отвори очи.
Бе в топла, светла стая, а над нея се бе надвесил мъж с бяла престилка. На леглото, до сърцето й, рожбата й риташе юнашки и ту закачливо я поскубваше, ту се притискаше към нея, ту се смееше.
Все пак тази есен сякаш имаше сърце…
© Росица Танчева Всички права запазени
