Албатрос
на Дамата отляво - до сърцето ми
Оглежда се последният Му образ
в тъмното пространство на водата.
Океанът е притихнала самотност.
"Самотност" името е на душата.
Над бездната се рее Албатросът.
Крилата Му се плъзгат - неми сенки,
по гладката, полегнала безбрежност,
над Кули островърхи - звездни котви.
В една от Кулите навярно Го очаква
в съня си древен Спящата Принцеса.
Долита Той през страшната еднаквост
на дните-зъбери с мъртвешки остриета.
Долита да я вдигне и положи
в каретата на птичето си тяло,
за да потеглят към свещеното Подножие,
където свети тайнствено Граала.
Сега е белият ù верен Рицар,
пренесъл я през слънчевата грива.
В Тунела звезден двамата навлизат,
телата им огъват се неистово...
и губят крехката си земна форма.
Пробужда се от своя сън Принцесата
и търси Рицаря си зад завесата...
Но Албатросът е изпаднал в кома!
© Младен Мисана Всички права запазени
