Потребители (96070) Поезия (166608) Проза (23074) Есета (6845) Публицистика (1213) Картини (12490) Фотографии (26808) Колажи (4084) Музика/Аудио (2448) Преводи (11128) Условия за публикуване Най-новите Последни коментари Търсене Календар Връзки Фотоалбум Медиите за нас Реклама
N318489
Автор Erlandsson (Мъченик на Изкуството) Пиши

« ...още »
ЗаглавиеРожден ден
Категорияесе
ПодкатегорииЛюбовни, на Български език
Дата на публикуване28-01-2014г. 11:23 от toxin
Посещения554
Оценка -- (не е гласувано още)
Коментари 1

шрифт
| + | - |

Той. Той беше висок, синеок, рус, горд, с втренчен поглед, отвратително красив, пушейки цигара. Отидох зад гърба му, потупах го по рамото, той се обърна намръщен, и изведнъж извади широката си, ослепителна усмивка и ми каза
"Здрасти". Това "здрасти" някак си не беше като другите, които ми беше казвал, беше някак по-различно, или поне в моите очи, то беше наистина по-различно и чаровно. И някак надменно, по начин, който ми харесваше. Разговаряхме, не дълго, след това той ми пожела лека вечер, усмихна ми се чаровно, и си тръгна. Малкото време прекарано с него ми действаше еуфорично. Тръгнах си от събитието щастлива, но не след дълго това се промени до степен, която не вярвах, че е възможна. Вечерта, в 23:30, вървях из парка. Беше пусто, нямаше хора, само светещи лампи и красив полъх на вятър върху дърветата. Аз вървях умислена, дълго мислех дали това наистина ми се случва или просто се заблуждавам.
Но уви, истина е.
Качих се в метрото. Пътувах едни дълги пет станции, умислена и тъжна.
Във вагона бяхме само аз, възрастна жена и една изключително симпатична двойка мъж и жена, на не повече от двадесет и пет години. И двамата бяха болезнено красиви и сладки. Прегръщаха се, целуваха се и изглеждаха много, много щастливи. Гледаха ме с усмивка, някак си все едно ми се радваха, но аз бях твърде заета да мисля за него. Мислите ми бяха тъй втренчени в тази широка усмивка, осъзнах, че ще страдам. Седях на страна толкова време, защото знаех, че не мога да го имам. Никога.
Симпатичната двойка някак забеляза, че не бях особено щастлива, да, аз не бях щастлива, въпреки, че имах рожден ден. Те ме гледаха с усмивки (което доста ме учуди, защото в днешно време по София рядко можеш да видиш дружелюбни и усмихнати хора), усмихваха ми се. Аз ги погледнах за секунди, те ме гледаха весело. За секунди осъзнах колко щастливи са те всъщност, и колко много се обичат, как аз в този момент съм развалина и колко им завиждам. Отклоних погледа си, не ги гледах, защото се натъжавах. Изпитвах някаква завист към тях, дори и приятелска. Сетих се за всичките неща които той ми беше казвал, спомнях си всеки един момент прекаран с него, всяка една секунда, всеки един дъх който сме направили заедно.
Психиката ми не издържа. Колкото и да исках, не можах да се стърпя. Натъжих се. Двойката продължаваше да ми се усмихва, но когато забелязаха, че от лявото ми око капна сълза, момичето свали усмивката от лицето си, погледна към приятеля си, каза му нещо на ухо, той ме погледна и спря да се усмихва. Двамата ме гледаха. Гледаха, как сълзата бавно капе по лицето ми и гледаха втренчено насълзените ми очи. Аз спрях да плача, веднага, защото чувствах, че не е редно, а винаги съм описвала себе си като силен човек, който не плаче. Избърсах сълзата си, гледах ги и се усмихнах леко. Те се усмихнаха по-лъчезарно от преди малко, по-широко.
Станах, защото вече беше време да слизам, преди да сляза се обърнах към тях с усмивка, те ми махнаха за довиждане, момичето ми каза "Не плачи, защото не си заслужава", ухилих се широко, помахах им за довиждане и излезнах. Качвайки се по стълбите, се чувствах тъй щастлива, че все още има такива добродушни хора. След това за момент забравих за тях, забравих това, което ми каза момичето и изпаднах в неописуем плач. Никога през живота си не бях плакала така. Беше късно вечерта, нямаше никой по улиците, нямаше кой да ме чуе, аз бях сама, аз бях по-сама, по-наранена от всякога. На входа, избърсах сълзите си, прикрих с влажна кърпа размазания си грим и се прибрах вкъщи. Майка ми ме посрещна с думите "Честит рожден ден, красавице, бъди щастлива." Благодарих ù. Прибрах се в стаята си, запалих цигара. Дълго време гледах звездите на небето, пушейки, потопена в мисли.
Легнах си с мисълта за него. След толкова много време, аз все още мисля за него, виждахме се хиляди пъти, правихме хиляди неща, чувствах се щастлива в неговата компания, но така и никога не събрах сили, да кажа какво наистина чувствам.

ВНИМАНИЕ: Публикуваните материали в "Откровения" са авторски. Копирането и свалянето им е забранено! Публикуването им на други сървъри или излъчването им по други медии без разрешението на автора е напълно забранено! "Otkrovenia.com" ще оказва съдействие при повдигнати съдебни искове относно авторство.
Ако искате да споделите произведението с ваши приятели, може да го правите с линк към него или чрез социалните мрежи, с бутоните за споделяне дадени по-долу:


toxin (Таня ): 28-01-2014г. 11:24
Скептична съм за избраната от теб категория! Следващия път подобни текстове публикувай в "проза"!

ДОБАВИ КОМЕНТАР:
Всички НЕГРАМОТНО написани коментари се трият!!!
Добави
Оценка?

2 3 4 5 6
Оцени!

^НАГОРЕ^
Online: 239