Снегът начало е...
Небето е бездънно сиво,
но това е друга сивота...
Мисля си, тя даже ти отива;
Пред нея бялото, просветнало лице
искри досущ като снега,
който тихичко и търпеливо
полага листа нов над щрихите тъга,
останали от есента.
Не съм те виждал толкова щастлива!
Дори смехът ти по-различен е сега;
Отеква сладостно, дълбоко в мен
камбанката звънлива на гласа. Танцуваш...
стъпки мънички рисуват радостта
по девственото покривало.
Последвал този порив мълчаливо,
прегръщам изгрев на пленителна зора,
в усмивката, очите... Ти цялата си светлина!
Дали е вяра във възможното начало?
Не знам, но днес си изумително красива!
Обичаш... Вече сме отвъд Превала;
Дано на времето спасителният прах
затрупа минало, отронено нахалост
в градината с несбъднати желания;
Дано не идва непоканен онзи страх,
че цветето, сред есен разцъфтяло,
е само кълн от зрънце отчаяние.
Мислите... Прочете ги, нали?
Внезапно стихваш, колебливо-сериозна.
Едничка крачка ни дели и аз я правя
с непознатата за мен покорност.
Дъхът, извиращ от листенца роза,
преварил моя, стоплящо ме гали,
превърнал разтопените снежинки
в капки изкусителна амброзия,
награда за пресъхналите устни.
Искам чудото да продължи!
За нищо на света не бих те пуснал!
Защото днес светът е: Ти и Аз.
Мълча. Сърцето полудяло
ечи, задъхва се с най-важните слова.
Мълчим. Що чинят думите, когато
телата слели са се в неразделно цяло!
Душите ни - обърнати една към друга,
и всяка е кристално огледало.
Между тях е само тази, изненадала ни белота.
Струва си да я опазим.
16.01.2015
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Людмил Нешев Всички права запазени
. Даде и капитан Георги Георгиев - пак як, осолен от пръски и жилав мъж.
