На софрата ми, изстрадана...
На софрата ми изстрадана, приседна самотата
без покана и глътка без гримаса тя отпи.
Подсетих я да тръгва, каза, че е рано -
в чаша да си сипя вино, дано ми заслади.
Как може да е сладко, питам я, самотна
в такава нощ притихнала съм у дома.
Безлико е небето, иначе разкошно,
сега е празно, без трепкаща звезда.
Живота си да и разкажа ме подкани -
кога е бил добър, кога пък лош.
Но в чашата горчилката остана
и слепва устните... Край няма тази нощ.
Тя спомени навя ми, отдавна отлетели,
като в приказка, но не и с край щастлив.
Прикрих от нея очите насълзени и...
назад изпратих болката, в онзи ъгъл сив.
След малко ще и кажа да си тръгва,
че без нея имам време, отредено на света,
когато ще посрещна със прегръдка
и отворено сърце наново радостта.
© Петя Кръстева Всички права запазени
