Потребители (94639) Поезия (161116) Проза (22206) Есета (6696) Публицистика (1149) Картини (11815) Фотографии (26197) Колажи (3963) Музика/Аудио (2298) Преводи (11072) Условия за публикуване Най-новите Последни коментари Търсене Календар Връзки Фотоалбум Медиите за нас Реклама
N47932
Автор pipi_ (Яна Алескандрова) Пиши

...още »
ЗаглавиеУчилището, учителите и ние в един неспирен кръговрат.
Категорияесе
Подкатегориина Български език
Дата на публикуване22-04-2007г. 21:57 от кумеца
Посещения3971
Оценка 5,80 от 5 гласа
Коментари 3

шрифт
| + | - |
 

Ти си моето усилие

и мойто превъзмогване,

възторгът ми и възмущението,

гневът и радостта на мойта кръв,

ти времето си,

дето не ни стига,

ти моя любов и омраза.

     Училището - наша опека и подслон, нашата крачка напред в йерархията. Нашето първо изпитание, тъга и радост.

     Удря първия звънец! Сърцата ни трепкат и само още за миг и ще излязат от гърдите ни. До нас е новата ни госпожа, нашия нов наставник. Ето, тя хваща всеки един от нас за ръка и го превежда до „началото на един нов свят".

     В самото начало тя ни казваше: „Аз съм великото начало

                                                            на битието ваше от първий ден,

                                                             аз съм лоста, що движи

                                                             човечеството цяло, към

                                                            свобода и щастие, към

                                     знание и прогрес."

     Още помня онзи нейн полед, който без думи ми шептеше: „Заповядай, не се страхувай, аз съм до теб". И аз с плахи стъпки престъпвах напред, а тя беше там до мен и пак с онзи неин мил поглед, с онази нейна мила усмивка ме подкрепяше.

     Но това беше едва началото на трудния път, който ние трябва да извървим. Вървели сме, вървим и ще продължаваме да го вървим, докато не стигнем до там - някъде напред в далечината, където ни очаква суровия свят, готов да ни поднесе първия удар.

     Но ние сме още тук: и стаята е стая класна,

                                           и аз седя на чин висок.

                                           Учителката вечно болна

                                           предава новия урок.

     Но какво бихме направили без нея? Кой по-добре от нея - нашата учителка би ни подготвила за „живота"? Никой, никой!

С всяка своя дума тя ни дава част от себе си, от своята душевност, своето същество. Тя ни учи на четмо и писмо, на това, което Св. Братя са ни завещали, разказва ни за славните битки и победи на Аспарух и Крум, и затова кога и как Колумб открива Америка.

     Учителите са нашите втори родители - те са до нас, когато ни е трудно, когато не можем да се справим, когато сме отчаяни или при поредната ни детинска изява. Те са до нас през най-важните години от нашия живот - учат ни, порицават ни, закрилят ни... Това са те! Има ли някой, който би заменил това „богатство"? Има ли някой, който би се отказал от честта да бъде техен ученик, а може би след време и техен последовател?  Има ли някой, койно не би искал да „попие", макар и капка, от тяхната мъдрост? Не! Едва ли.

  Аз не те споменавам.

                          Просто ти.

 И не мога да те назова.

Но в сърцето ми е твойто име,

на езика ми парят слова,

пълни с обич и нежност към тебе,

твоят образ разпъва до смърт, мисълта ми.

     А стане ли въпрос за класната стая, за онази сладка тръпка преди изпит, всяко сърце трепва. Всеки мускул от тялото ти се напряга и само чакаш заветното „... стани на урок". И сякаш хиляди иглички пробождат тялото ти, но в следващия момент ти вече си пред червана дъска и „пееш" новия урок.

     И пак пред теб е твоят учител. Застанал смирено отстрани и заслушан в твоите слова. И ето, друг става, но тук няма вече ответ, а следва само едно строго „седни".

     Сълза се отронва по детската буза и огън в ушите гори.

                 Ако някои Ви каже:

- В живота си аз не тъжа,

Не му вярвайте, хора!

Той лъже!

   Това е лъжа!

Всеки!

Всеки за нещо в живота скърби!

     Но ето, удря звънеца и вече не се чува детската глъч, а група ученици, застанали в строя, чакат момента за последното сбогом с любимия чин! Нима това е краят? Не трябва ли радост, вместо тъга, да е изписана по техните лица? Не, това е последния звънец, последния учебен час, последния допир до „любимия" чин и последните заветни слова на любимия учител. Ето, за тях, вече всичко в училище приключи. Няма вече мъки, ненаучени уроци и притеснение покрай поредното контролно.

              Свърши се! Няма веч да чуем словата.

по-остри от стрели, по-тежки от топор,

що будеха от сън за крайната разплата

и пееха за свяст, за правда и сговор!

Но това, което ги очаква навън е по-страшно, по-болезнено и от най-страшното контролно при най-строгия учител. Вече няма да има страх от това дали ще успееш да препишеш или пък страх от изпитване днес. Сега страхът е по- страшен и всеки си запитва:

„а сега на къде..." И във всеки ехти мисълта: „Ах, как искам да се завърна отново там, в началото. Вече бих бил по-прилижен, няма да преписвам, а ще уча... обещавам, обещавам..."- крещи с пълен глас съзнанието. Но това е краят на тяхната училищна епопея. Ето, и последния звънец удря. Вече няма „здравей мой чин", вече има „довиждане мое училище". Какво не биха дали да са отново тук, сред Вас учители, но не, те вече вървят по друг път.

     Кой сме ние, че да съдим и порицаваме? Имаме ли това право и кой ни го дава?  Да, имаме, имаме, защото ние сме бъдещето и ние градим новото, а дотово кой ни дава това право - Всички. Ние черпим както знания и мъдрост, от миналите поколиния, така й се поучаваме от грешките им и се стремим към нещо по-добро. А колкото до това дали допускаме грешки, след нас ще решат това. Тяхно е правото да оценят нашия труд, нашата всеотдайност и да окачествят работата ни. Така може би биха казали много хора, но сега за нас учениците важи друга система. Дали се справяме, дали полагаме нужните усилия преценяват нашите учители. От тях ние вземаме пример, те са хората, който ни поучават и ни напътстват през най-важните за изграждането на един човек като личност, години. Те са до нас в моменти на разочарование, в моменти на отчаяние... Но и те са хората, който полагат „здравите" основи на нашата личност, на нашия харастер.
ВНИМАНИЕ: Публикуваните материали в "Откровения" са авторски. Копирането и свалянето им е забранено! Публикуването им на други сървъри или излъчването им по други медии без разрешението на автора е напълно забранено! "Otkrovenia.com" ще оказва съдействие при повдигнати съдебни искове относно авторство.
Ако искате да споделите произведението с ваши приятели, може да го правите с линк към него или чрез социалните мрежи, с бутоните за споделяне дадени по-долу:


Вашата реклама тук?
гегел (Генка георгиева): 19-06-2007г. 16:16
ПОЗДРАВЛЕНИЯ!



Ростислава (Ростислава Златева): 22-04-2007г. 22:26
Страхотно е!
SKY (София Русева): 22-04-2007г. 22:01
Браво!!!

ДОБАВИ КОМЕНТАР:
Всички НЕГРАМОТНО написани коментари се трият!!!
Добави
Оценка?

2 3 4 5 6
Оцени!

^НАГОРЕ^
Online: 175