В тихата лудост на тази безкрайна и нежна нощ
В тихата лудост на тази безкрайна и нежна нощ
(Трябваше да се досетя...)
Трябваше да се досетя, още щом я видях,
чертите й, устните й сякаш го нашепваха.
Пожелах си разходка, после я изпратих до тях.
Очите ми върху нея играеха, а неините не трепваха.
Тя махна с ръка и ме повлече нагоре (към небето?)
Затвори очи и се целунахме пред нейната врата.
Тя тихо прошепна ми: "Знам, че ти си момчето...
ела и ме отведи в лудостта и мрака на нощта.
Трябваше да се досетя, още щом влязохме вътре.
С нежен поклон, тя даде ми тихия си знак.
От игра на целувки, по-забързано дишане...
На леглото сгушени и потънали в мрак.
Косите помилвах и с устни я нарисувах цяла,
сърцето ми сякаш беше експлоадирало пак,
пред мене застанала, погалих кожата и бяла.
Усещах всяка частица от нея във вълшебния мрак.
Трябваше да се досетя, още щом се съблече.
С дълга целувка ме притисна до студената стена.
И любовта ни заля, по-скоро като душ потече,
продължихме със стонове тази наша игра.
С приглушени крясъци и въздишки от наслада,
любовта я изпълни и тя сякаш за миг се прероди.
В нейната съдбата сякаш - да обича и страда,
да бъде на небето, щом се създават звезди...
Но трябваше да се досетя, още щом се съединихме
божествената лудост сякаш се изля вътре в нас.
Нейните устни ме обхождаха и се разкрихме
пред тази неуморима и дива богиня - Страст.
Нейния поглед сякаш ме омагьосал беше.
Не можех да спра, но и не исках това.
От нейните болки, сякаш и мен ме болеше.
Но любовта сякаш не може да угасне просто така.
И трябваше да се досетя, още щом засия в нас.
Дълго вълнение, ритъм, после мощен взрив.
"Обичам те!" - сякаш се изплъзна от моя глас.
И ето че двама споделихме този миг чудно красив.
Сгушени заспахме, дълго гледали звездите.
Тъй красива бе нощта в това тъмно небе навън...
И когато пак си отворих, щастлив, очите...
Трябваше да се досетя... всичко бе сън...
(Трябваше да се досетя...)
Трябваше да се досетя, още щом я видях,
чертите й, устните й сякаш го нашепваха.
Пожелах си разходка, после я изпратих до тях.
Очите ми върху нея играеха, а неините не трепваха.
Тя махна с ръка и ме повлече нагоре (към небето?)
Затвори очи и се целунахме пред нейната врата.
Тя тихо прошепна ми: "Знам, че ти си момчето...
ела и ме отведи в лудостта и мрака на нощта.
Трябваше да се досетя, още щом влязохме вътре.
С нежен поклон, тя даде ми тихия си знак.
От игра на целувки, по-забързано дишане...
На леглото сгушени и потънали в мрак.
Косите помилвах и с устни я нарисувах цяла,
сърцето ми сякаш беше експлоадирало пак,
пред мене застанала, погалих кожата и бяла.
Усещах всяка частица от нея във вълшебния мрак.
Трябваше да се досетя, още щом се съблече.
С дълга целувка ме притисна до студената стена.
И любовта ни заля, по-скоро като душ потече,
продължихме със стонове тази наша игра.
С приглушени крясъци и въздишки от наслада,
любовта я изпълни и тя сякаш за миг се прероди.
В нейната съдбата сякаш - да обича и страда,
да бъде на небето, щом се създават звезди...
Но трябваше да се досетя, още щом се съединихме
божествената лудост сякаш се изля вътре в нас.
Нейните устни ме обхождаха и се разкрихме
пред тази неуморима и дива богиня - Страст.
Нейния поглед сякаш ме омагьосал беше.
Не можех да спра, но и не исках това.
От нейните болки, сякаш и мен ме болеше.
Но любовта сякаш не може да угасне просто така.
И трябваше да се досетя, още щом засия в нас.
Дълго вълнение, ритъм, после мощен взрив.
"Обичам те!" - сякаш се изплъзна от моя глас.
И ето че двама споделихме този миг чудно красив.
Сгушени заспахме, дълго гледали звездите.
Тъй красива бе нощта в това тъмно небе навън...
И когато пак си отворих, щастлив, очите...
Трябваше да се досетя... всичко бе сън...
© Христо Андонов Всички права запазени
