Чакàло (Prizma 43)
За думичките в скоби вече ви писах -
не са за хора с нежен слух. Sorry.
Чакàло
Чакам...
По гари, летища и таксита.
Завръщане Чакам. Любовния ритъм.
Чакам сутрин. Вечер Чакам.
Не искам да видя наоколо Мрака.
Чакам на опашка.
(И на задна прашка!)
Чакам по номер - томове!
И пред родилни домове.
Пред Университета -
дъщеря си напета.
Чакам мними другари.
Врагове Чакам, стари.
На Хората - Добротата;
На Близките - Патилата;
На Бог - Милостта...
Чакам да ми кацне Света!?
*
Чаках да порасна...
Още Чакам!
Чакам безгласно.
Шумно Чакам.
На Времето подвластно
Чакàлото ми се изЧака.
Най-подир съм наясно:
(Мамата си трака!!!)
- Остава Пустош...
9 Януари 2004 Мюнхен, Летището
NB.
" Може би най-категорично и натрапчиво на преден план излизат слабостите в поезията на Симеон Дончев и Атанас Димов. Първият ни пресреща с един претенциозен стих, който чрез стегнатост и ударност цели да защити търсенията на автора си. Но е достатъчно да цитирам финала на един от текстовете, за да се разбере колко далеко е той от истинската поезия:
На времето подвластно
Чакалото ми се изЧака.
Най-подир съм наясно:
Мамата си трака!
(стихотв. „Чакало") "
Разровило е моето Чакàло префинените му и поставени в рамка разбирания и то дотам, че умишлено е пропуснал последните две думи от стиха - най-важните! - "- Остава Пустош...", които са ключето и обясняват и оправдават(!!!) всички използвани подразнили го средства. След като свърши Чакането... не ни остава нищо...
Критиците, ако имаха дар да творят - щяха.
© Симеон Дончев Всички права запазени
