the Wall
** *
"... Но всичко е само фантазия.
Стената - висока, измазана,
в желязна схватка те прегръща.
И червеи ума ти изяждат.
... Ей,вие! Не губете надежда без време!
Ведно се държим. Падаме разделени!"
Pink Floyd the WALL
Тръгвам си...
Не питай...
Забрави ме!
Очите ти са мъртви блатни ями...
До пепел думите ми хищно стриваш...
И мислите ми смаза... необрани...
Със нокти колко тухли сривах...
А ти ги връщаше стократни...
И все така навън заспивах...
пред портите... измамно златни...
Не питай...
Не търси...
Зазиждай!
Зад яки трупи заточи страха си...
Горгони посади отпред... да пазят...
Насъсквай ги... да бъдат кръвожадни...
Опий ги с мрак... в нощта да лазят...
И татуирай във очите им гръдта си...
Да ме искат... трудно да ме мразят...
И те да са за топлост гладни...
Не ме е страх...
Не мога...
Стига!
Стоманено кънти до кух гласът ти...
Зловещи са ми пищните тавани...
които си окичил със бесилки...
Кичозно там сумти грехът ти...
и люшкат се очите ти приспани...
пресъхнали от студ като шушулки...
Валят върху ми твойте рани...
Не ме търси...
Не гледай...
Плача!
Все вярвах, че стените ти поддават...
Надеждата ми... тя ми е палачът...
че със любов съм ги ранила малко
че тухлите сами ще се предават...
Но в теб веригите се влачат...
и стегнал си ги с похот...
Жалко!
"... Но всичко е само фантазия.
Стената - висока, измазана,
в желязна схватка те прегръща.
И червеи ума ти изяждат.
... Ей,вие! Не губете надежда без време!
Ведно се държим. Падаме разделени!"
Pink Floyd the WALL
Тръгвам си...
Не питай...
Забрави ме!
Очите ти са мъртви блатни ями...
До пепел думите ми хищно стриваш...
И мислите ми смаза... необрани...
Със нокти колко тухли сривах...
А ти ги връщаше стократни...
И все така навън заспивах...
пред портите... измамно златни...
Не питай...
Не търси...
Зазиждай!
Зад яки трупи заточи страха си...
Горгони посади отпред... да пазят...
Насъсквай ги... да бъдат кръвожадни...
Опий ги с мрак... в нощта да лазят...
И татуирай във очите им гръдта си...
Да ме искат... трудно да ме мразят...
И те да са за топлост гладни...
Не ме е страх...
Не мога...
Стига!
Стоманено кънти до кух гласът ти...
Зловещи са ми пищните тавани...
които си окичил със бесилки...
Кичозно там сумти грехът ти...
и люшкат се очите ти приспани...
пресъхнали от студ като шушулки...
Валят върху ми твойте рани...
Не ме търси...
Не гледай...
Плача!
Все вярвах, че стените ти поддават...
Надеждата ми... тя ми е палачът...
че със любов съм ги ранила малко
че тухлите сами ще се предават...
Но в теб веригите се влачат...
и стегнал си ги с похот...
Жалко!
© Арлина Всички права запазени
