Морска симфония...
Учихме някога в клас
за Илиада и Одисея,
как Омир пял е в захлас
своите песни от кея.
И питах се, винаги сам,
защо е седял до морето?...
Омир бил е все там
и пял е свойте куплети.
И ето, залязваше слънцето,
гаснеше полека небето
и звездите като сребърни зрЪнца
се отразиха в морето.
Приседнах на камък край кея,
заслушал се в тихата нощ,
не мърдах със поглед зареян
над вълните и морската площ.
И нежни мисли потекоха,
редяха се една по една,
приказни дрехи облякоха
и превърнаха се в слова.
И като ручей течаха в главата ми
под ритъма на всяка вълна,
те идеха от душата ми,
а оставаха с мен на брега...
И със всеки удар вълните
отмерваха техния ритъм,
тез думи, в душата ми скрити,
идеха без да ги викам.
Блестеше звезда във водата,
трептеше като тиха сълза,
пораждаше трепет в душата ми
и чайка над мен закръжа.
Усещах нощта по лицето си,
долавях нейния допир,
чувах шума на сърцето си
и отново се сетих за Омир...
Затворих очи и сляп като него,
притихнал, но заслушан в морето,
сякаш виждах лицето му бледо
и чух песента на поета...
И с всеки удар вълните
на стиха ми даряваха ритъм.
Тез думи от слава пропити
идеха без да ги викам.
И ето, успях най-накрая
секрета му аз да разкрия,
да слуша морето той знаел,
в това се съдържа магията!...
* * * * * * * * * * *
Пристъпих полека и тръгнах по плажа
в една от двете посоки,
реших нещо да ти разкажа
там, до скалите високи.
Вятър се вреше в косата,
усещах го бурен и лош,
чувах шума на водата
с цвета на хладната нощ.
А тя покриваше всичко,
мълчеше и морската гара,
бях в тъмнината самичък,
в компания само на фара.
Вървях по ръба на водата,
заслушан в гларусов крясък,
растърсваше вятър снагата ми
и крачех по мокрия пясък.
В мен се оглеждаше времето,
сивотата, дъждът и сълзите,
сваляха от плещИте ми бремето
и го захвърляха там, сред вълните...
И някъде там, във скалите,
морето жестоко ги блъскаше,
и нейде сред грохота, скрито
със пяна, в лицето ми съскаше.
Крачех лениво по кея,
нищо, че дъждът ме вали...
Вървях и си мислех за нея -
любовта, която крепи.
Стигнах чак до върха му,
светеше кораб в морето.
Изведнъж ме сграбчи страхът ми,
когато опрях парапета.
Бях сам, там... сред морето,
сред черната маса вода,
стисках с ръце парапета,
а назад не виждах брега.
Но... Ти бе отново до мене,
говорех със тебе на глас,
сила ми даде, страховете отне ми,
и бавно потеглих към нас...
Прибрах се премръзнал и мокър във къщи
и направо се пъхнах под душа.
Не знам на какво, но на нещо се мръщех
и седнах цигара да пуша.
Взех химикала и ето ме на -
ти пиша какво ми се случи...
Вече, на топло съм - свил знамена,
но... нещо отново научих...
© Валентин Желязков Всички права запазени
