„Мъжете никога не плачат!..."
Усещам глас и тътен на прокоба,
в пороите на мъките ми крачи,
и съска във ухото ми със злоба...
„Мъжете никога не плачат!..."
Някой ме неучи да не плача -
не помня кой, но туй е грях!
Сега стоя притихнал в здрача
със поглед примирен и плах!
Тук в мене всичко се препъва...
Кръвта във жилите - крещи,
и сякаш в бeздните потъвам,
душата... разпната - пищи!
Умира всичко в мен... полека,
мъката се блъска във стените,
и няма изход... ни пътека,
залостил съм... с „инат" вратите...
А сълзите ме давят и напъват,
и съхнат в болката на здрача,
засяват се във мен, и пак... покълват,
но... някой ме научи да не плача...
Да можех само - щях да вия,
като вълк самотен към луната,
омръзна ми сълзите си да пия,
и да се давя... във тъгата...
Умирам в себе си... полека,
не ходя, не живея, а се влача...
Да е проклет! Завинаги! - човека...
който ме научи... да не плача...
******************************************
Не учете децата си с думите...
„МЪЖЕТЕ НИКОГА НЕ ПЛАЧАТ"
Плачът е... свобода!
© Валентин Желязков Всички права запазени
