Надежди в бял стих...
* * *
Каква странна музика,
дъхът ми застива...
Сякаш милиони камбани
кънтят непрестанно
и някакъв стон се изгубва далече...
Дали това е душата ми
или някаква злокобна омайност?...
Дали не съм влюбен
или навеки изгубих човека до себе си?
Или може би спомени тежки
измъчват и гаснат в душата ми?
Но...
Всичко ще свърши...
Ето, цигарата вие дима си нагоре...
И тя ще угасне, и тя ще се свърши...
Като нас - хората.
Но ние се срещаме и всеки от нас
е толкова скрит и затворен във себе си.
Само погледи бегли се плъзват
и... изчезват в пространството...
Сетне отнасяме в домовете си -
образа, който за нас е бил всичко.
Колко е... глупаво...
Всеки подтиснал е в себе си чувствата
и дал криле на гордостта си...
Върви, заслепен от проблеми и спомени
и се надява, че един ден ще се върнат.
********************************
Ето, ти отново минаваш
и всичко в такъв кръговрат се повтаря...
Но сигурно - знам ли?
Изглежда и двамата вярваме,
че... един ден не ще се разминем...
* * * * *
© Валентин Желязков Всички права запазени
