Покажи участието - refab

Покажи участието

От тук може да видиш всички публикации на този потребител.


Теми - refab

Страници: [1] 2 3
1
В тази статия има и отчетливи етюди, отнасящи се до литературата.

" Какво е това да си русофил?
Евгений Дайнов

Всички се разделиха на русофили и русофоби, ама всъщност знае ли някой за какво иде реч?

Онзи ден във Фейсбук попаднах на група русофили. Попитах ги: Какво е това да си русофил? В какво вярваш? Кое ти е важно и кое – не? И пр. Започнаха се пост след пост, обвинение след обвинение, но отговор – никакъв. Освен: „А вие защо горите хората живи в Одеса?”.

Липсата на отговор, реших след полунощ, сам по себе си е отговор. И тъкмо да се замисля как да го интерпретирам, на следващата сутрин отговор дойде. Цитирам: русофил е всеки, който харесва Достоевски, Булгаков, Лермонтов, Есенин, Илф и Петров, Шостакович.

Това е обичайната реакция на русофилите, но в нея има поне два логически капана.

Първият: ако не харесвам някой руски музикант/писател/художник, това русофоб ли ме прави – след като харесването ме прави русофил? Например, изобщо не харесвам Стравински. Смятам го за музикална зараза. Неговият приятел Скрябин пък е очебиен предтеча на естетиката на фашизма. Това мое мнение за тези двама руски музиканти прави ли ме русофоб?

Вторият логически капан е също толкова очевиден. За всеки руски музикант/писател/художник, когото харесвам, харесвам по един германец/англичанин/американец/французин и т.н. Ако подредим тази мисъл в табличен вид, стъпвайки върху горецитираното самоописание на русофил, ето как изглежда тя:

Писатели: Достоевски (руснак) / Мърдок (англичанка) / Пинчон (американец) / Хесе (германец) / Мориак (французин)
Поети: Лермонтов (руснак, ама и малко шотландец – Learmonth) / Мичел (англичанин) / Бодлер (французин) / Вапцаров (българин) / Лонгфелоу (американец)
Музиканти: Шостакович (руснак) / Ленън (англичанин) / Малер (австриец) / Морисън (американец) / Бетовен (германец)
Да добавим и художници: Кандински (руснак) / Ван Гог (холандец) / Моне (французин) / Търнър (англичанин) / Рокуел (американец) / Узунов (българин).

Усещате накъде бия, нали? Ако това, че харесваш някакъв творец, те прави „-фил” на държавата, от която е той, значи аз според горния списък съм едновременно: русофил; англофил; американофил; германофил; автриецофил; франкофил; българофил; холандофил; и малко шотландофил.

Очевидно е, че няма как да бъда „-фил” едновременно на толкова много държави. Което пък очевидно означава, че няма как да е верно стандартното твърдение на русофилите, че ако харесваш някой руски творец, си русофил.
Продължавам да не знам какво е това да си русофил. Вече знам обаче едно нещо. Че не са прави тези, които казват: „Харесвам Шостакович и затова съм русофил, ама мразя Путин.” Ясно е, че работата не опира до харесването на някой композитор.

Къде тогава да търсим отговора на въпроса "какво е това да си русофил"? Медийните русофили не ни го дават, както видяхме в анализа дотук. Може би „организираните” русофили имат отговор?

Влизаме в страницата на Национално движение „Русофили”. Има ли тук отговор, що е то да си русофил?
Намираме следното, под рубриката „Идеология”:

„Национално движение Русофили е гражданско, неправителствено сдружение, юридическо лице, по смисъла на Закона за юридическите лица с нестопанска цел, приемник и продължител, в условията на съвременния свят, на идеите и традициите на русофилството, възникнало през Българското възраждане.”

Това няма как да е верно. Всички онези възрожденци, чиито портрети намираме във всяка класна стая, са смятали руския ботуш за по-тежко иго от османското владичество. Става дума поне за Раковски, Левски, Ботев, Каравелов, Захарий Стоянов. Бягали са от Русия като от прокажен. Може би някои второстепенни фигури са били русофили (каквото и да значи това), но не и онези, които са конструирали софтуера на нацията, в която живеем днес.

Движение „Русофили” се позовава на Вазов като водещ възрожденски русофил. И това не е точно така. Нека го чуем този Вазов:

О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука? Защо сте
дошли на полята балкански
немили, неканени гости?

Желали би вас възхитени
да срещнем со сълзи и с китки...
Но идете вий настървени,
на грозни зовете ни битки!

И пак не ви мразим (не крия:
обича ви още народа);
но любим и свойта свобода,
стократно по любим я ния.

За тоз кумир ние се бием
и с чужд, и със близък упорно
и няма ний врат да превием
пред никакво иго позорно!

О, колко ви, братя, жалея!
О, как би желал, братя клети,
свобода и вам и за нея
кат нас да живейте и мрете.

Ще се съгласите, че при това положение е крайно проблематично Вазов да бъде слаган в графата „русофили”. Камо ли, когато описваш своята идеология, да казваш – е, ми аз съм като Вазов...

За жалост, това е всичко, което организираните русофили ни казват относно своята „идеология”. Тук пак има някаква скрита картинка, която не ни показват. Защото „идеология” – това ще рече такова обяснение за света, което да очертае неговите дефекти, предложи рецепти за тяхното поправяне и посочи ролята на всеки човек в това поправяне. Нито русофилите, свободно бродещи из медиите, нито пък организираните русофили ни предлагат идеология, ще рече – отговор на въпроса: Какво е това да си русофил?

Както и да го погледне човек, русофилите – както свободно шляещите се, така и организираните – нещо крият. Ако си заел публична позиция като еди-какъв, веднага си длъжен да обясниш на публиката: аз съм еди-какъв, защото вярвам в еди-какво, боря се за еди-какво, което е добре за еди-кого. А точно русофилите, които инак напоследък са доста шумни, не ни предлагат такова обяснение на себе си.

В такива случаи анализаторите действат по принципа на аналогията. Задават си въпроса: на какво ни прилича (или – от какво се отличава) даденото нещо, за което не знаем нищо? Защото, ако разберем на какво прилича/не прилича това нещо, ще можем да придобием поне някаква представа какво е то.

Очевидно е, че от 19-и век и до днес в българското общество има поне две категории „-фили” – русофили и западнофили. Така е и днес. Може би, ако видим в какво вярват западнофилите, ще разберем, по аналогия, какво е това да си русофил?

Основната разлика се натрапва веднага. Докато русофилите изглежда, че са „-фили” на една отделна държава (Русия), то западнофилите явно са „-фили” на нещо повече от една отделна държава. Не се изживяват нито като германофили, нито като франкофили, нито като шотландофили и пр.

Не е трудно, като се вгледа човек, да види, на какво са „-фили” западнофилите. Те са „-фили” на определен вид подредба на обществените отношения – на определен модел на човешко общо-живеене. За наше щастие, този модел е кодифициран в десетки международни документи и е, следователно, лесен за намиране и обобщаване.

Става дума за начин на общо-живеене, основан на равенството между хората, еднаквото налагане на закона, закрилата на индивида от тормоза на по-силните, гарантирането на свободата на индивида да предприема всичко, което може в името на своя просперитет, стига да не пречи на останалите да правят същото.

Всичко това (ако погледнете Декларацията за правата човека на ООН от 1948 година) е основано върху абсолютните права на всеки отделен човек, във всяка точка на света, които права произтичат не от неговата принадлежност към някакъв колектив (нация, религия, държава, езикова група, профсъюз), а от това, че съществува като индивидуално човешко същество. А правата произтичат от неотменимото достойнство, което е присъщо на всяко човешко същество в качеството му на такова.

Който посяга на правата, той посяга на достойнството. А това е недопустимо, според модела на „Запада”. Затова там отделният човек е по-важен и по-силен от държавата, например. Защото той, човекът, има достойнство и права. А тя, държавата, няма нито достойнство, нито права. Защото тя е създадена от човеците, за да им служи.

Или, според краткото обобщение на философа Карл Попър: „Западът вярва в обикновения непознат човек”.

След всичко, казано дотук, е детска игра да разберем какво е това да си „западнофил”. Това е – да смяташ, че моделът общество, изграден върху достойнството и правата на отделните хора, е по-добър, отколкото са други модели. И да искаш да подредиш своето общество по този, а не по някакъв друг начин. Западнофилите не са „-фили” на някаква отделна държава, а на вид схващане за същината и предназначението на човешкото същество като такова.

Следвайки аналогията стигаме до заключението, че това да си „-фил” не опира до харесване на някакви композитори. А опира до това, да искаш в твоето общество да „внесеш” модели на подредба, които си видял в обществото, на което си „-фил”.

Ето, изскочихме от капана „да си –фил, значи да харесваш”. Не, да си „-фил” означава да искаш да живееш по определен начин, вече постигнат другаде.

И сега да се върнем на въпроса: какво е това да си русофил? Вече е ясно – какво. Да си русофил, означава да искаш да подредиш българското общество по модела, постигнат в обществото, на което си „-фил” – руското.

Самите руснаци – които русофилите би трябвало да приемат като автентични свои говорители, както западнофилите приемат Попър за свой говорител – непрестанно потвърждават тази теза. А именно: че руското общество е цялостна алтернатива на западния модел, по всичко различно от него.

Ако се вслушаме в руското говорене, веднага ще разберем за какви различия в модела на общо-живеене иде реч. Според руснаците „Западът” е място на пълно морално разложение; и затова „на Запад” живеят само педерасти, кръвосмесители, изнасилвачи, педофили и подобни. В руския модел, по дефиниция, такива няма.
Или, според плаката, опънат в Донецк от две баби: „Не искаме при европедерастите, искаме с руските братя славяни!”

Откъде, според руснаците, идва моралното разложение на Запада? Точно от неговата сърцевина – от убеждението, че отделният човек е по-важен от всякаква колективност (вкл. от държавата); и от обществената конструкция, в основата на която са правата на отделния човек, а не на колективности от човеци. Така, оставен сам на себе си, убедени са руснаците, човек се покварява. Става педераст и педофил.
На това руснаците противопоставят православно-славянски модел на общество. Славяните, според руската теория, не са като западните хора. Те са групови същества и животът на всеки отделен човек се осмисля само ако е част от цялото. Православните пък са „съборни” същества. Както славяните, и те живеят на общности и не си представят живота като индивиди. Само че в православната „съборност” общността е от по-висш порядък, бидейки израз на самия Бог.

Ако в основата на Запада е индивидът, то в основата на Русия е групата. Всяка група е по-важна от който и да е от съставляващите я индивиди и затова има правото да налага своята воля върху всеки един от тях. Най-важната група е най-голямата – държавата. А тя пък, както посочва някогашният идеолог на Путин, Владислав Сурков, винаги намира израза си в един човек. Този един човек става изразител на цялото и всички други, които са части от цялото, му дължат подчинение.

Или, както пишеше на един плакат от първомайската демонстрация в Крим:
„Мир-Труд-Путин”.

Ето какво крият от нас русофилите. Че и те, както западнофилите, не са „-фили” на една отделна страна, а на модел на общество. Който модел искат да приложат в нашето общество, както западнофилите искат да приложат западния модел.

„Западнофилите” искат в България да има общество, основано върху достойнството, правата, сигурността и правото на щастие на отделния човек. Това общество няма някакъв отделен представител, защото Западът вярва в множеството обикновени, непознати хора (затова „ на Запад” има избори, например). „Русофилите” искат в България да има общество, основано върху достойнството, правата, сигурността и правото на щастие на общността на славяните и православните. Общност, водена от един човек, който я олицетворява и чиято воля, бидейки изразът на тази общност, е закон. Защото в Русия не вярват в множеството обикновени, непознати хора – а в един необикновен, но познат човек.

Затова, когато някой каже, че е русофил, това не означава, че дни наред обсъжда фестивала на Шостакович в Санкт Петербург. Нито че организира публични четения на Лермонтов. А означава, че във външнополитически план подкрепя Путин срещу Запада; а във вътрешнополитически – настояват за отказ на България от „европедерастията” (т.е. от ЕС) и въвеждането, на нейно място, на модел общество, основан върху славяно-православната колективност. Подчинена на волята на един човек, който да я олицетворява.
Знаем и името на човека. И това не е Лермонтов, нито Шостакович."

(от Офнюз)

2


 Към нея авторката е написала и пояснение:

http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=117365

 Най-напред ще отбележа, че снимката не е достатъчно съответна спрямо обясненията, защото същинската и значима сграда (гробницата) се намира на заден план при това почти скрита зад някаква "спомагателна"(!?) постройка, не представляваща, предполагам, никакъв интерес. Мисля, че и сама по себе си композицията на снимката е много несполучлива. Всичко в нея е подчинено почти само на това, да се покаже изцяло един снижен двор. Особено левият ъгъл на този двор е "забит" точно в края на снимката - нещо напълно неприемливо. Може да се направят и други критики на тази снимка, но самата тя не заслужава много внимание - отчасти е под всякаква критика. Повдигам тази тема за да разберат повече хора какви качества и вкус поне понякога проявява  редакторката ( на категория "Фотография") фортуна. Повод за това ми действие е това, че според мен напоследък тя явно допълнително се активира и положи усилия да прогони още автори, публикуващи във "Фотография" (надявам се, че не е успяла съвсем!  :) ) Пак си отбелязвам личното мнение, че изглежда тя има само технически познания относно фотографията, а също и заложени някакви "естетически" клишета, лишени от свежест, оригиналност и достатъчна и истинска  стойност. В случая, обаче, представям и едно доказателство - по мое мнение, за тази си теза. В действителност снимката на фортуна "Демир баба" няма, струва ми се, и някои елементарни "технически" фотографски достойнства.
Цялостната ми позиция е, че фортуна няма достатъчно добри качества на фотограф и редактор, а пък "пресира" част от авторите и "елиминира" безапелационно ( обикновено със стандартен израз: "Снимката не се публикува ( или е изтрита) поради липса на художественост.") всяка  фотография, която не и допада! Това води до отлив* от категорията "Фотография" и от сайта.

* Ако са запазени няколко конкретни теми и/или коментари от последно време, всеки  интересуващ се може да ги намери и да види и несъгласието на други хора от сайта с "политиката" и стила на фортуна.

3
от 24 часа.бг:

"Д-р Пламен Димитров: Позитивното мислене невротизира и прави хората зависими

06.01.2013 11:59; Лиляна Филипова; 66818; 92;

Д-р Пламен Димитров е председател на УС на Дружеството на психолозите в България от 2001 г. Практикуващ психолог с почти 30-годишен професионален опит. Работи в областта на екзистенциалния анализ, груповата динамика, организационното развитие и социалната промяна.

Интересува се от механизмите, по които хората формират симптомите, каращи ги да страдат. Още през 80-те г. на XX век започва да се занимава със защитните механизми, чрез които успешно се самозаблуждаваме. Един от тях е позитивното мислене, което през последните години се превърна в цялостна концепция и стратегия за живот. 

- Д-р Димитров, с приключването на истерията около края на света започна да набира скорост идеята за новата епоха, за новото начало, свързано с позитивно мислене и духовно прераждане. Хубаво ли е това и какво всъщност означава?

- Движението на новата епоха, което слага акцент само върху позитивното мислене, всъщност травмира сериозно хората и ги експлоатира. Приспива способността им за задълбочен и цялостен анализ на нещата, за връзка с действителността. Това е цяла нова религия, проповядвана от амбициозни гурута. С претенцията, че се базира върху наблюдения, тя избирателно използва и научни изследвания, и религиозни вярвания и манипулира хората. Това е цял индустриален комплекс, бизнес за милиарди в световен мащаб, който се развива с подкрепата на политически, финансови и други кръгове, които имат интерес от примитивизация и инфантилизация на населението.

- Развита ли е тази индустрия у нас?

- Много мощно. Непрекъснато отвсякъде ни се внушава как трябва да мислим положително, което значи селективно. Така се манипулира критичната способност и психологическата гъвкавост на хората да използват целия спектър от опита и преживяванията си и да вземат правилни решения. Това е нужно за онези, които искат да контролират. Пример за такова манипулиране е обучението на фирмените служители.

Вместо да им се предлагат научно обосновани и проверени факти, те масово се водят по семинари, които се базират върху постулати и виждания на някоя известна личност, понякога от световна величина, която често се оказва човек, много богат, произвел хиляди книги, направил много пари от това да окуражава масовото самозаблуждаване на хората, нуждаещи се от фантазията за контрол вместо от дълбочината и разбирането за същината на нещата. Книжарниците ни са пълни със self-help литература, която заимства избирателно неща от научните изследвания, но всъщност единствената й цел е да се продава повече.

Да не говорим за злоупотребите с онкоболни и други страдащи, на които съвременната медицина не може да помогне. Те най-редовно са съветвани, че ако мислят позитивно, ще се разминат с фаталния край. Повярвалите на тези ритуали и практики избирателно подчиняват мисленето си само на този позитивен уклон. Но дори да имат промени в самочувствието, невинаги могат да се похвалят със същинско подобрение в резултатите. Доколкото има ефект, със сигурност той не се дължи на участието им в такива програми, а на по-добрата медицинска намеса, когато е достъпна и възможна.

Това прониква и във фантазиите на политиците,  в начина, по който мислят голяма част от хората, които предизвикаха световната криза. Жертви на това позитивно мислене са всички тези банкери, които създадоха механизмите на тази романтична, но инфантилна идеология. То е в основата и на безкритичната позиция на онези, които трябва да променят нещата, за да се излезе от кризата. България е периферен участък, в който тези течения навлязоха със закъснение и с много вторични дефекти. В световен мащаб тази квазирелигия се разпространява отдавна и причинява повече беди, отколкото ползи.

- Кое всъщност прави позитивното мислене опасно?

- Когато ви се внушава, че избирателно трябва да използвате само положителните емоции и мисли, всъщност се осакатява вашата способност за критичен анализ и автономно действие. Освен това, когато не успее да промени живота си с позитивни мисли, човек изпитва вина, че не практикува достатъчно упорито и не спазва ритуалите, популяризирани от съответния гуру. Така той се инфантилизира и започва да търси причините за неблагополучията си не в реалната действителност, не в сложните взаимовръзки, а в начина си на действие и собственото си мислене.

Такива хора стават лесни за управление, за контрол и манипулация, което е много удобно на корпорациите например, които разчитат така рекламните им послания по-лесно да достигнат до потребителите. Това е нужно и на правителствата, и на финансовата олигархия, на всички тези големи контролиращи господари на света, които имат нужда от това хората да са оптимистични и в същото време зависими.

- Това значи ли, че отричате въобще стремежа на човека към щастие?

- Научните изследвания са категорични, че когато хората са тласкани да се стремят към щастие, те по-често се чувстват нещастни. Предписвайки поредния ритуал, който ги насочва към щастливо мислене, този вид възгледи и идеологии тласкат към едно самообвинително изследване, което ги прави по-скоро зависими, отколкото отговорни за действията и преживяванията си.

Този тип едностранчиво мислене изкривява способността ни за самокритичност, за автентичност, пречи ни да се справяме зряло със собствените си недостатъци и с неизбежните тежки житейски ситуации. С избирателната форма на мислене, а така е във всичките школи, свързани с позитивното мислене на новата епоха, се извършва един невротизиращ процес. Това е невротична компенсаторна самозащита и бягство от действителността, която ги прави по-болни и нещастни, отколкото биха били, ако са в по-цялостен контакт с действителността и чувствата си. Това е индуцирана масова невроза, която е много добра, защото е нужна на някого.

- Доколко са напреднали тези процеси у нас?

- Вижте телевизиите - много повече време се отделя на шоута, програми, които дават поредното предписание за щастие и съветват как да живеем правилно, отколкото програми, с които фактите се проучват в дълбочина. Проникването е много съществено. То е част от медийната фантазия, че има контрол върху обществените процеси. Това се прокрадва и във фантазиите на хората, които вземат решения на корпоративно, на фирмено, на политическо ниво. Дават ни се обещания за светлото бъдеще, градят се невероятни планове, които не стъпват на никакъв критичен анализ на действителните факти и ресурси. Ето, няколко пъти нашият вицепремиер отричаше, че кризата продължава. Изобщо у нас все повече липсва задълбочен анализ на действителността.

- Анализи има, но въпросът е доколко към тях има интерес. Не смятате ли, че и на самите нас все по-често ни се слуша как по-лесно можем да заживеем по-добре?

- И това го има и е част от големия проблем на културата не само у нас. Става дума за съществуването в един свят на пожелателно мислене, който има за цел да самообслужва невротичната ни самозаблуда, че нещата не са такива, каквито са, а такива, каквито ни се иска да бъдат. Според някои от новите модерни практики, ако си повтаряш целите, ако визуализираш представата за това колко богат ще станеш, колко щастлив и здрав си, то само по себе си ще се случи. Това вече е влязло в арсенала и на нашите политици, които, без да осъзнават, са станали проповедници на този тип фантастично инфантилно мислене. Все по-малко или по-селективно се използва науката, за да се вземат решения по важни обществени въпроси.

- Не е ли все пак позитивното мислене начин за приобщаване на хората към обществото, не провокира ли емпатия?

- Точно обратното е. Тласка хората към краен индивидуализъм, към затваряне, себефокусиране и тотална изолация. Колкото повече внушавате на хората, че чрез положително мислене могат да постигнат лично здраве и богатство, толкова по-малко социално ангажирани и по-безразлични стават те към чувствата и преживяванията на другите. Този тип позитивно мислене води само до болест и до невроза, до социални проблеми и влошаване на качеството на отношенията между хората.

- Как да намерим златната среда, за да не бъдем нито инфантилни болни позитивисти, нито мрачни депресари песимисти?

- Нужен е цялостен зрял подход към света и себе си.

Опората е във връзката между вътрешната и външната реалност. Човек трябва добре да си дава сметка за това, което преживява и чувства. А то не е само положително. Има неща, които ядосват, които плашат, които водят до фрустрация и невъзможност за действие. Заедно с това има неща, които вдъхват оптимизъм, надежда, радват. Когато човек е в контакт с вътрешната си реалност, когато знае повече за сенчестите си страни - наясно е например с това, че изпитва гняв или това, че болката му не може да бъде потушена от илюзорни представи, става и по-чувствителен и по-възприемчив за действителността около него. Това прави хората екзистенциално отговорни и им позволява да организират битието си по смислен начин. Смисълът, базиран на връзката с действителността, е това, което ни прави истински и способни да се движим напред."


 В статията всичко е казано много добре и изчерпателно - за такъв формат. Тезите в нея са особено ценни, защото са добра конфронтация спрямо понякога, или дори - много често, почти бесовските попълзновения на осъзнати или не чак толкова (осъзнати) мътни окултисти, навлекли си дрехите на "светли" гуровци- спекулативно харизматични "психолози - мъдреци и хуманисти" и подвеждащи и въвличащи хората в някаква мечтателно-блатна фалшива "благополучност"!

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1703032

4
В тази тема съвсем накратко ще отбележа за един особен пик на масовата култура и светско-религиозната метафизика и мистика с илюзорно-нездрав оттенък, съчетан (пикът) с психеделици и наркотици и в голяма степен отприщен и катализиран от тях. Това се случва в Сан Франциско, където през лятото на 1967г. се събират "в името на свободата"(?) от целите Съединени щати между 50 000 и 80 000(?) хипита и техни последователи. Пребивават главно в един от големите паркове на града. Една от основните им дейности е да изпълняват и да слушат музика, да употребяват психеделици (разбира се - традиционно и алкохол и тютюн) и не малка част от тях да упражняват повече или по-малко промискуитетно сексуално поведение. С напредване на лятото и разгръщането на това хипи-движение започва да се реализира и неговата деградация - от психеделици много от хипитата минават на наркотици - до хероин. Получава се и рязко увеличаване на венерически болести. Известен процент от участниците се оклошаряват. В края на лятото всичко стихва и никога повече в световната история не се повтаря такъв градски и национален феномен, наречен "Лятото на любовта", който е и известен контрапункт на войната (във Виетнам), и изглежда има своето място в историята на опитите на човечеството за постигане на свобода на духа. Мисля, че най-характерната песен за това лято е "Сан Франциско", чийто текст е именно за тогавашните събития, по време на които е и създадена, мисля. На 18.8. 2012г. е починал нейният изпълнител Скот Макензи. Ето песента, която в Ю туб е видяна и чута от близо 8 млн. души:

http://www.youtube.com/watch?v=bch1_Ep5M1s

5
Открих  в интернет сведения по отношение на един съществен въпрос относно шкембе-чорбата. Предполагам, че на не малко хора се е случвало да попаднат на шкембе-чорба, в която има много прясно мляко до степен, че да се преименува на мляко-чорба с шкембе. Това е едно недоразумение, меко казано. Ако се предозира прясното мляко, чорбата се компрометира сериозно. Изглежда недобросъвестни и с лош вкус готвачи и собственици на заведения нарочно наблягат на прясното мляко защото им излиза по-евтино, а в някои случаи то прикрива недотам прясното шкембе. Оказва се, обаче, че има пловдивско-пазарджишка школа за шкембе-чорба, при която се използва не прясно, а кисело мляко. Тази школа се явява контрапункт на прясно-млечната школа от Северна България и Софийско.
Ето една добра, според мен, рецепта от блога на пловдивчанина Сапиенс:

"Класическата пловдивска шкембе-чорба
Шкембето се измива добре, даже е добре да се поизкисне поне 1 час във вода.
Два са начините за почистване на шкембе - най-трудоемкия е и най-добър - шкембето се стърже под струя вода с нож до почистването му. По-лесния начин е като се кисне в разтвор от гасена вар. По-вкусно е първото.
Вари се 2-3-4 часа на среден огън, като се внимава да не остане без вода.
Най-добре става в тенджера под налягане - около час. В никакъв случай не се вари със сол. Сол се добавя съвсем накрая, ври още 15 мин.
Желателно е след като се свари, тенджерата да се остави на студено, докато напълно изстине. Изплувалата отгоре и вече втвърдена свинска лой лесно се отстранява.
Любителите на тлъстичко, мазничко и инфаркти могат да си добавят лойчица, масчица или масълце, както някои без много акъл съветват...
Шкембето се нарязва на ситно, но по принцип се кълца със сатър върху дъска. Оставя се отделно от бульона.
Бульонът завира отново и се застройва със следната застройка:
В подходящ съд се поставят 6 супени лъжици брашно, към тях по малко се добавят 3 яйца, добре разбити ( по-добрият вариант са 4 жълтъка ), бърка се докато стане на гладка каша.
Тази каша се разрежда с половин до една кофичка кисело мляко.
Застройката се разрежда с малко от горещия бульон, докато се позагрее, след което се изсипва в тенджерата. Бърка се енергично, за да не се пресече.
Добавя се накълцаното или нарязано шкембе (телешко, свинско или агнешко). Отново завира.
(Количеството на брашното определя плътността (гъстотата) на чорбата. В най-студените зимни дни е по-приятна по-гъстата чорба. През лятото-по-рядка.).
Накрая се прави застройка от 4 супени лъжици олио, загрети в тиган и пълна лъжичка червен пипер. Тиганът се сваля от огъня и тогава се слага червеният пипер, веднага се разбърква и бързо се изсипва в чорбата.
Рецептата не е моя. Изпросена е от най-добрия пловдивски готвач на шкембе-чорба, в шкембеджийницата срещу Сточна гара. Беше много отдавна, вече я няма там.
Така приготвям шкембе чорба повече от 25 години и винаги става перфектна.
Естествено, отделно много лют пипер, чесън и оцет по вкус."

 
пп Тази тема е в съответната за нея категория, освен това съм убеден, че не малка част от най-изтъкнатите и извисени поети в сайта обичат поне от време на време да изядат по някоя хубава шкембе чорба.
 :)

6
;)

От един религиозен сайт:

"Да съдиш владика е грехота

Боже, Боже, докога
по Коледа с кални слова
ще рисуваме рога
на любимите Твои чеда?

Пред празника ни светъл, мил
треска видяхме в окото на дядо Кирил.
и от завист черна пак горим:
лимузина защо някой му дарил?

Уж миряни сме, а се клеветим
и по юдейски за мъст,
вместо храма да посетим,
го разпънахме на кръст.

Да съдиш владика е грехота,
душата по-ценна е от една кола!
Защо, Господи, и докога
ще си търсим ахилесовата пета?

Заради гредата в нашето око
“наградихме” го с трънлив венец.
Но след този бич жесток
нужен е поклон на духовния отец!

И нека Бог сам да реши
пред празника ни светъл, мил
кой праведен е и кой греши!
Прошка да искаме от дядо Кирил!

С поклон: Снежана Колева – Бургас

Тези слова посвещавам на Негово Високопреосвещенство д-р Кирил – Митрополит на Варненска и Великопреславска Епархия с надеждата да се обединим около Бог и Неговите служители! "

7
към редакторката в раздел фотография, forttuna!... Ето копие на нашата кореспонденция от днес:




----- Цитат от forttunam@gmail.com, на 15.08.2011 в 08:38

Здравейте refab,
потребител forttuna (Мишел от Съпротивата) Ви е оставил съобщение чрез сайта http://otkrovenia.com

----ЦИТАТ: ---
"Здравейте,
Пише Ви публикуващият редактор-фотографии. Отказвам публикация на фотографията „* * *”, поради липса на художественост! Успех!
С уважение: Мишел"


Ето моя отговор на фортуна (Мишел):

"Мишел, за мен, с извинение, ти си една от неприятните личности в този сайт!... Освен това считам, както съм намеквал повне и друг път, че имаш клиширан, мумифициран и ограничен усет за естетика!... Поздрав!..."

 Както се вижда, и при двете мои квалификации, аз съм подчертал, че става дума за мое становище, т.е. теоретично не изключвам възможността да не съм прав, в случая!... А това, че я считам за неприятна личност се основава на факта, че тази жена прави опити да бойкотира снимките ми от самото начало на включването ми в сайта,. Когато това е главно под основателния, общо взето претекст за липса на идеален фокус при някои от тях, нямам съществени възражения!... Но когато ми съобщава, че го прави по художествени съображения, при това съвсем сухо и бюрократично, при положение, че тя самата, според мен, има недобър и с еснафски уклон вкус, и масово пуска дори пошли и полупошли (според мен!) снимки на други автори, аз не мога да я квалифицирам по друг начин, освен като неприятна за мен личност!... Това, че го обявявам публично, е израз на моето несъгласие с нея, и борбата ми срещу нейната художествена и човешка(?) ограниченост, която тя проектира върху мен! :o :( :D... Считам, че имам право да го правя!   :?

8
"Йеромонах Висарион: Ванга е нещастна жена, жертва на тъмните сили
15.03.11 | 24 часа


Йеромонах Висарион е втори епитроп в Зографския манастир в Атон. Завършил е международни икономически отношения в УНСС през 1999 г. Става послушник в Света гора през 2002 г., а на следващата го постригват за монах. Ръкоположен е за йеромонах през 2005 г. и отива за година в Ерусалим. После служи като свещеник във Вознесенския манастир. Игуменът на Зографския манастир Амвросий го вика обратно в "Зограф".
 
Завършва богословие и магистърската му теза е богословски анализ на дейността на Дънов и на Ванга. Издава я в книга, за да помогне на повече хора, а не да я четат само 3-4-ма професори богослови. Представянето й е днес от 18 ч в енорийския център "Св. св. Кирил и Методий" в столицата.
 
- Bаше преподобие, голям шум се вдига около книгата ви "Петър Дънов и Ванга - пророци и предтечи на антихриста".
 
- Едната част на книгата е анализ на учението на Дънов, другата е за Ванга - една съвременна магьосница. Двамата са вече в ръцете на Бога, но лошото е, че насадиха един заместител на християнството, наречен окултизъм. В него боравят уж с църковни понятия, обаче теглят в друга посока. Тази уловка ме накара да напиша за Дънов и за Ванга.
 
- А как ще обясните на хората, мнозина смятат Ванга за светица?
 
- Това е плод на насаденото атеистично възпитание. Народът ни е държан в духовно неведение тъкмо в годините, когато се явява феномен като Ванга. Забравили истинските критерии за святост и духовност, хората лесно могат да бъдат заблудени.
 
Обществото само може да намери аргументи за това Ванга светица ли е, или не. Достатъчен е един по-специализиран поглед към силите, с които тя общува. Как те са се държали с нея. Има много свидетелства, че Ванга е била измъчвана от тези сили.
 
Нейната поклонничка Величка Ангелова в книгата си "Пророчествата на Ванга - единствената връзка между небето и земята" описва случаи, в които въпросните сили са карали Ванга да събира паяжини през нощта, после да се съблича и пак да се облича. Безсмислени неща. Когато Ванга опитала да се възпротиви, самата тя разказва как силите я блъснали надолу по стълбите и тя си счупила крака. Всички тези неща показват тъмната природа.
 
Бог не се държи така със своето създание. Бог не се държи като тиранин. Знае се много добре, че Ванга е изпадала в трансове. Те не са някакво божествено състояние, а напротив - медиумът, в случая Ванга, изпада така под влиянието на тъмни сили, които използват тялото й като бездушна вещ.
 
Именно затова се появява ефектът на чуждия глас. Тя говори с чужд глас, защото тъмните сили владеят някои мозъчни центрове, гласни струни и др. Тъкмо заради тъмните сили тя не говори със своя глас.
 
Важно е, че не някой нарочно се опитва да очерни Ванга, а самите нейни поклоннички пишат тези неща. Пишат, защото не разбират истинската им същност. Величка Ангелова описва момент, в който Ванга ръмжи като куче, заплашва околните, че ще им стори зло, чупи кокали. От тези моменти хората могат да разберат коя е била Ванга - една нещастна жена, измъчвана от тъмните сили. Много пъти тя сама се е оплаквала от главоболие. След транс се е чувствала зле. Не е знаела кога ще изпадне отново. Всичко това е много важно, за да разберем светица ли е била, или напротив - жертва на тъмни сили.
 
- И жертва да е, тя е помагала на хората.
 
- Точно това е въпросът. Тази помощ може да има два източника - единият е божественият, който се проявява чрез светиите, Бог или изцеление от икони. Другото е уловка, защото тъмните сили не могат просто така да привличат хората към себе си, като проповядват смърт и разруха. Уловката им е привидната помощ. И хората без духовни критерии се обръщат към такива като Ванга. Вера Кочовска е също от този род екстрасенси.
 
- Къде са сега Вера Кочовска и баба Ванга?
 
- За съжаление Божието слово казва, че на магьосници, които са се занимавали с извикването на мъртви (самата Ванга казва, че е общувала с души на мъртви), мястото им не е при Бога, а точно в огненото езеро. Така буквално пише в Свещеното писание. Ние можем да се доверим на Божието слово, но имаме свободна воля и да не се доверим. Но християнинът е редно да вярва на думите на Бога и да ръководи живота си по тях. Руският архимандрит Варнава описва случай скоро след смъртта на Ванга. Тя се явява на сестра си Любка и й казва: "Стига, стига литургии. Стига. Те не ми помагат. Напротив, аз се намирам на тъмното на ада и те ме изгарят". Разбира се, не можем да кажем, че това видение е 100% вярно и то показва къде е Ванга. Но много факти сочат към един извод.
 
Ванга има много богословски заблуждения. Тя говори за прераждане, за учението на Рьорих агни йога, което официално е отречено от църквата. Тя казва, че Дънов е светец. Как, след като той е обявен за самоотлъчил се от църквата, за еретик, за опасен лъжеучител. За фатализъм говори Ванга, за метемпсихоза (преминаване на човешка душа от едно тяло в друго). Според нея Христос няма фигура, докато, разбира се, Христос е приел човешка плът. Т.е. при нея има изкривяване на вярата от общуване с духовете. И като краен резултат се получава общуването с тъмните сили на злото.
 
Направил съм детайлно сравнение как са лекували светите отци и как е лекувала Ванга. Разликата е поразителна. При Ванга има много магьоснически елементи. Примерно на човек със страхова невроза казва да заколи петел, да му вземе сърцето, да го сложи в бутилка с вино, после да изяде сърцето и да изпие виното. Старецът Паисий говори, че много магьосници лекуват главно хора, които са страдали от бесове и на които болестите не са от естествени причини, а са причинени от тъмни сили.
 
Заради връзката си с бесовете и Ванга е могла да "помага", защото въпреки че има телесно изцеление, душата на тези хора се оказва свързана от бесовското влияние. Не трябва да гледаме само какво става с тялото на някои хора, а да гледаме по-дълбоко, какво става с грешната душа. Бог не случайно казва, че хора, които извикват мъртви, са в грехота пред Бога. Може ли да пренебрегнем Божиите думи и да почнем да мислим с човешкото си мислене. Бог мисли с вечни категории, а човешкото мислене е насочено към земния свят.
 
- Свещеник от Петрич обяви, че Ванга трябва да бъде канонизирана за светица.
 
- Да, архиерейският наместник Ангел Кочев. Изпитвам голяма скръб, че призван да бъде учител на хората в правата вяра и да ги води към вечността, се опитва да канонизира едно преклонение пред злото, защото нейното тяло е било обитавано именно от нечисти сили. И вместо свещеникът да обясни на хората що е врачка, магьосница и екстрасенс и че тези явления са отричани от Бога, той се опитва да поставя злото като пример.
 
- Проф. Светлин Русев казва, че свещенослужители като вас са позор и за църквата, и за вярата, а Дънов и Ванга са дар от съдбата за тази нещастна земя.
 
- За съжаление Светлин Русев е пример за едно окултно общество, което не иска да следва гласа на Христос и гласа на св. Иван Рилски, а се прекланя пред един окултен учител, какъвто е бил антихристът Дънов. Той е имал претенции за божественост - смятал себе си или за прероден Христос, или че духът на истината говори чрез него, или че той е Отец. Дънов казва: Христос дойде преди 2000 г., синът дойде, сега в България дойде бащата - Отец. И визира себе си. Може ли един християнин, за какъвто се смята, да богохулства така?
 
Дънов всъщност е предтеча на антихриста, защото антихристът, когато дойде, ще твърди, че е Бог. Лошото е, че доста хора ще бъдат измамени от неговите чудеса, от неговата личност, която уж ще носи светлина, а всъщност ще бъде прикрита тъмнина. Дънов затова е опасен, защото е имал естествени способности на духовен водач, на лидер. Словото му е било изпълнено със сила, но тя не водела към истинското християнство, а е водила хората към бездната.
 
В момента има събуждане към източните учения, към окултизма и Дънов е прекрасен пример за точно такъв окултен водач, с доказани хипнотични способности.
 
- Св. Синод е питан многократно, но и досега не е изказал официално становището си за Ванга. Защо нашите духовни учители си траят, вместо да ни покажат верния път?
 
- За съжаление сте прав. По важни въпроси митрополитите са длъжни да поведат народа, не да чакат народът да поведе тях. Длъжни са да дадат пример за твърдост и решимост. Но знайте, че дълги години църквата беше съзнателно обезкървявана от най-добрите си чеда.
 
Имало е агенти на ДС в нея и те са водили църквата в грешна посока. Митрополит Климент е бил действително агент, Бог да го прости! Държавна сигурност се грижеше в семинариите и в Духовната академия да попадат невинаги достойни за тази чест. Но всеки от нас носи отговорност, включително и духовните водачи. Бог ще изисква от всеки това, което е трябвало да направи, а не е направил.
 
Църковните представители също не сме на висотата, на която трябва да бъдем, но ние сме част от това общество. Медиите очакват от свещениците и от митрополитите да бъдат ангели Божии в плът. Не сме ангели Божии, трябва да се опитваме да бъдем, но сме част от това общество и затова нека човек да гледа в себе си, в сърцето си, преди да сочи с пръст другите и да казва: "Той сгреши, той падна."
 
Но сте прав, че дълго мълчат архиереите за Ванга и сега се надявам да се получи обществен дебат за тези важни въпроси. Искам учението на Христос да бъде чуто. А всеки сам може да си направи избор и извод на кого да вярва - на врачки, на окултисти, на Светлин Русев или на учението на Христос. Нека обаче се даде възможност човек да направи този избор.
 
- Много е писано за обществото около Людмила Живкова и нейния интерес през последните й години към окултизма. Сред близките й бяха Светлин Русев, Богомил Райнов, както и Светослав Рьорих. когото поканиха за изложба, а и наградиха. Това са все ерудирани творци, интелектуалци, с чиято помощ Людмила Живкова направляваше културата на България. А Ванга беше много близка с тях. Дали заниманието на това общество по върховете по някакъв начин се е отразило на народа - накъде го води, как го води?
 
- Несъмнено те са повлияли върху цялостното движение на българското общество и за съжаление Ванга е тази, която е получила най-голям чадър и покровителство от висшите етажи на властта. Тя е била връзката между окултното, тъмното и обикновените хора, защото при нея са ходили не само партийни функционери, а и хора от народа. И точно Ванга е била лостът, по който тъмнината се е придвижила и е влязла в душата на българина. Но несъмнено роля има Людмила Живкова, а сега и Нешка Робева, която е приемана като положителна личност в обществото. Тя действително има много положителни страни, това се вижда дори в самото й лице. Затова е възпитала наши момичета, които са станали световни шампионки и прославят името на България. Това не може да се забрави. Но ето и Нешка Робева поддържа Ванга! И отново стигаме до липсата на духовно образование и духовен критерий. Докато Старият завет е категоричен, че хора като Ванга - извиквачи на мъртви, магьосници, предсказвачи, омайници, гадатели, са наречени грехота пред Бога, сега един свещеник от Петрич, призван от Бога да бъде учител, казва: "Нека да канонизираме Ванга." Това показва как се движи българското общество във времето - към окултно възприемане на събитията. Това е голямата ми болка и затова написах тази книга - да може да се направи сравнение между окултизма и автентичното християнство, пък човек нека направи своя избор. | 24 часа"

9
Преди броени дни съобщиха, че е умряла Ани Жирардо. Впечатлих се от краткия коментар под вестта, на един интернет-читател, който каза беше написал нещо подобно (цитат по памет): "Сбогом забележителна актрисо, ще те помня винаги с прекрасната роля на проститутката в "Роко и неговите братя".
   Филмът (на Лукино Висконти, 1960г.) съм го гледал, предполагам, в края на 60-те години.Забравил бях подробностите, но имах бледия спомен за значимо произведение.
   Преди година видях, че филмът се предлага като компакт диск от онези, които вървяха заедно с вестници и го купих. Пускам го и се оказва, че е на френски. Доста се ядосах, защото да гледаш стойностен филм на неоригинален език, особено при положение, че познайваш оригиналния, си е беда. От разочарование и инат не го гледах. Случи се така, обаче, че ми го подариха в оригинална версия, заедно с други стари филми, и вчера се наканих да го видя.
 Филмът е част от най-добрата история на киното.Той е от произведенията, които не прехождат. Висконти е създал уникален и равномерен баланс на високо майсторство в рамките на целия филм, върху всички образи в него. Забележителни са , наистина, ролята (от централните, но не главна) и изпълнението на Ани Жирардо, както и на всички останали актьори. Ален Делон е много талантлив в този филм. Допускам, че това е най-добрата му роля в киното, с уговорката, че не  познавам добре творчеството му. Силно впечатление прави  и изпълнението на големия италиански артист Ренато Салватори, който впоследствие - в реалния живот, сключва брак с Ани Жирардо.
 Филмът е за съдбата, драмите и трагедията на едно многочленно - пет сина и майка, семейство от Южна Италия, решило да търси по-добър живот в индустриалния и по-богат север.Бащата е починал, но спойката между всички е много здрава.Развитието на героите е представено за период от няколко години, в който им се случват по-обикновени или изключителни, вкл. и трагични  събития.В тях те се очертават и като характерни типове хора, носители на преобладаващи  в различна степен качества на страстност, благородство, чувство за дълг и вина, разгулност, морален и физически упадък, извисеност!
  В любовната връзка на двама от братята с една проститутка (Ани Жирардо - в ролята) може да се открият и интерпретират мотиви и развития, определено подлежащи на  фройдистко обяснение.
  Като цяло, стилът на филма е реалистичен, но с органична и равномерна поетичност и психологизъм, които го пропиват целият, без обаче да се очертават като изрични и изнесени акценти в него. Забележителна е и музиката на Нино Рота.
  Впрочем, оказа се, че езикът на героите всъщност е южен италиански диалект, но все пак, направен така, че , общо взето да се разбира, макар и със затруднение.

10
Филм с постижения, естествено, но с неравностойност на последната трета (или четвърт!? - след възцаряването), спрямо останалата част на филма - интересна и хубава!...В тази последна трета нещата определено почват да буксуват, според мен. Усеща се че авторите вече са изчерпали най-благодатната част на сценария и се разчита вече почти само на две неща - добрата игра на талантливите актьори и  историческата значимост на момента на обявяването на войната. Филмът, в частта му, която критикувам, се преобразува донякъде в не особено качествена "светско-историческа" мелодрама!

11
спагети с октопод в чеснов сос!

  Взима се консерва октопод в чеснов сос, на една испанска фирма - евтина (2лв., 112 гр. нето) и с добро качество. Има ги в "Пикадили".Тъй като сосът, всъщност е олио, което не е зехтин, може да се изцеди и после да се замести със зехтин екстравържин. Парчетата октопод си остават с добавения вкус на  чесъна. Нарязват се сравнително наситно.
   Варят се спагетите определен брой минути съответно указанието (евентуално + една минута, за да не са прекалено твърди) и по другите правила. Най-добре е да се "Дивела" или "Барила"

   Смесват се със наситнения октопод с добавка зехтин (или собственото му олио). Отгоре се поставя нарязан магданоз.
   Как по друг начин и къде може да се ядат спагети с октопод на стойност около 3 лв., и приготвени за "секунди"!? :o :)

13
Филмът може да с отнесе към елитното авторско кино от тип, който вече се среща все по-рядко. Същевременно, той е направен и за широката публика. За съжаление, поради неговата конкретна историчност е актуален и интересен, предполага се, определено повече за италианска публика. Все пак, това не е исторически филм, а едно пространно художествено платно на универсалното в човешкото битие. Има го и впечатлението, че това битие се създава и в момента на гледането на произведението. По този начин, зрителят би могъл да се почувства като съавтор и съучастник но не на филма, а на живота, който тече в него. За стилистиката, особено в първата половина на произведението, са характерни и специфично регионални (сицилиански) лаконични, но експресивни щрихи в пресъздаването на образите. Те не са лишени и от грубоватост, която е едновременно преднамерена и премерена. Тя участва в изграждането   на една неразкрасена и нефолклоризирана реалистичност, която, обаче е същевременно достатъчно художествена, колоритна и типична за мястото, където се развива действието. Филмът трябва да се преценява и като една кинопоетична сага за относително обикновени, но значими и автентични хора именно в своята обикновеност. При това, режисьорът, който е и сценарист на филма, не парадира с това обстоятелство и не го натрапва на зрителя като нещо изрично трогателно и сантиментално. От това не страда емоционалната наситеност и драматизъм. Като определен минус отбелязвам голямата продължителност на филма. Преводът (от "Замунда") е уникално лош - огромен процент от репликите смислово нямат нищо общо с това което се случва и казва. Забележителна е музиката, дело на Енио Мориконе. Тя създава фон на целия фон по такъв начин, че се "усеща-не се усеща" и играе важна роля в стилистиката на филма. В крайна сметка, поради спецификата на филма, голямата му продължителност и невероятно лошия превод, не бих го препоръчвал широко, или ако го направя, това ще е много условно!

14
Много от филмите, от художествените произведения травмират, нараняват по един или друг начин зрителя. Това травмиране може да е приемливо или неприемливо. Неприемливо е тогава, когато е в излишък, когато е "обслужило" почти само интереса на авторите на филма, които са пласирали в него и своята собствена грубост, нехармоничност, невежество и т.н., без да са я осмислили и претворили - нея и действителността, която представят, достатъчно и качествено. Когато последното условие е изпълнено, зрителят не остава  безразличен - вълнува се и се  обогатява, но не му се вреди. Творците постъпват  по такъв начин поради недостиг на талант и самоосъзнатост, и постигат главно три цели - известно собствено очистване (катарзис) от негативни напрежения, тщеславна самореализация, и печелят повече или по-малко пари. Когато такъв тип автори са спечелили и добри пари, това означава, че са въздействали и на тълпата или поне на част от нея, т.е. и тя е получила някакво удоволетворение (намаляване на някакви неприятни напрежения, развлечение и разтуха).
   Не принадлежат към описаната по-горе група  авторите на филма "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде". Те са като позитив на техния отрицателен пример. Вероятно при концентрация и анализ биха се намерили не малко недостатъци на филма от различен характер. Въпреки това това той е един успешен и добър филм. Не случайно отиде така далеч в селекцията за номинации за награди "Оскар". Много от тези възможни недостатъци се компенсират от стилистиката на филма - едно от най-ценните му постижения и фактор за неговата нетравматичност. Тя (стилистиката) има своя цялостен облик и последователност в продължение на целия филм. Има добро ниво на метафизичност и поетичност с автентична ( не подражателска) стойност. По омекотен и премерено естетизиран начин  стилистика на филма (както и сценария) е заредена с много душевност и емоционалност, които почти не натежават (или поне не прекомерно) и в моментите, в които като че ли липсва достатъчно духовност, дисциплина и отчетлива и достатъчно добра идейност . Естествено, стилистиката е дело основно на режисьора и на сценариста. Много голяма е заслугата, обаче, на забележителният сръбски артист Мики Манойлович. Добре се справят и всички останали артисти в ролите си, вкл. Христо Мутафчиев, чийто натюрел никога не ми е бил особено симпатичен.
   Няма да правя, в момента, опит да търся и да изтъквам недостатъците на филма. Ще се огранича да кажа, че все пак, той не може да се нареди много близко до световно значимите художествени произведения, които стават част от историята на киното и културата. Въпреки това, струва ми се, той е един забележителен и позитивен факт в съвременното българско кино, което като цяло, по мое мнение, не е на достатъчно високо ниво.

15
Хората имат естетически усет и въжделения. Чудя се, доколко този усет е сепариран от останалото им битие - социално и психологическо! Има го и въпросът, доколко той е осъзнат, а разбира се, доколко е сублимран и перфекциониран. Имам намерение да се опитам да обсъдя накратко случаите  когато естетическият усет е подчертано обособен като отделна зона, като ниша в личното битие и  обществения живот, от една страна, и от друга - когато няма осъзнатост за това, че естетическото преживяване би трябвало да присъства поне минимално и органично почти във всеки момент на ежедневието и проявите на личността. Мисля, че в подобни случаи на зонираност и отделеност, има предпоставки за своеобразна мумификация на този усет и на вкарването му в клишета, които дори, не са на този,  който ги налага, защото такъв човек, евентуално, няма достатъчна идентичност и личностна интегрираност. И поради тези причини, той се опитва да налага вкостенени клишета. Това му се удава, това му е по-лесно. Тези клишето обикновено не са лишени (а понякога са и камуфлирани) и от връзка с обективно съществуващата свежест и естетичност в живота. Тогава, те "минават" по-успешно "митницата" на естествено-благодатната автентична и творческа естетика!... Все пак, си остават повече мумификации и клишираност, от които никой, освен гениални творци, не може да избяга изцяло!...
   

Страници: [1] 2 3

© 2003-2019, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.